— Любовница?
— И така може да се каже. — Весела Ризова се усмихна.
„Тъжно“ — помисли Васил в първия момент и „мръсно“ — когато я разгледа внимателно.
— Асен е покойник. Разчитам на дискретност.
— Не се безпокойте.
— Вие сте известен мъж, Каров. Цяла София знае, че ходите с дъщеря ми.
— Преувеличавате!
— Зоя става красива жена… Не ме тревожи, че се люби с вас. Тревожи ме друго.
— И какво е то?
— Какво мисли да прави? Да работи, да следва? Тревожи баща си, макар че привидно е вдигнал ръце и не се занимава с нея.
— Очаквате аз да я ориентирам?
— Трудно ли ще бъде?
— Не знам. Нямам представа какво би могла? А Вие?
— Аз още по-малко. Бих могъл да съм й от полза единствено ако се опита да рисува. Да сте забелязали такива напрежения?
— Не.
— Аз също. Трябва да я питаме.
— Човек не може да я предизвика към сериозен разговор. Когато разбрах, че се е разделила с Тони и е дошла при вас, помислих: „Каров е сериозен човек. Жената около него би се срамувала да лентяйства!“
— Разочаровах ли ви?
— Откровено казано — да!
— Очаквахте аз да се свържа с вас?
— И да, и не. Не сте от типа хора, които се раздават. Асен може би, вие в никакъв случай!
Каров изпита симпатия към тази жена. „На нейно място аз бих се държал по-грубо!“ Весела Ризова имаше всички основания да го мрази, вместо това сядаше с него да обсъди бъдещето на дъщеря си. Говореше спокойно, декламираше ако не симпатия поне разбиране и Васил беше длъжен да се чувства благодарен, ако истинското чувство, което изпитваше, не беше най-обикновено отегчение.
— Аз съм зает. Невинаги работя, но почти винаги главата ми е заета с нещо. Професията е такава, че не дава миг отдих. Това е една от причините да не помисля за… бъдещето на Зоя. Другата, естествено, е егоизмът, за който току-що говорехте.
— Не бива да ме разбирате зле. В края на краищата аз съм майка.
Тогава нещо „подбъзна“ Каров да каже онази реплика, която събори всички прегради между тях.
— Ще ми позволите ли да ви викам „мамо“?
Зоя ги завари седнали един срещу друг, изпадащи в припадъци от смях колкото пъти срещнат очите си.
— Вие сте луди! — каза тя, — това е климактериум!
Вечерта Каров изпрати Весела Ризова. Зоя остана на „Тихия кът“. На връщане мина през кафенето на Съюза и научи за внезапната смърт на Акела. Беше починал същия ден, рано сутрин, докато насапунисвал лицето си за бръснене.
Погребаха го като държавен мъж. Изложиха тялото за поклонение, правителството мина да изкаже съболезнования, застана на „почест“ при ковчега, после се занизаха културни дейци от всички браншове. Когато ритуалът свърши, понесоха тялото към гроба. Васил Каров видя всички художници, които познаваше, но единствения човек, който разпозна в тълпата и който би желал да върви до него, беше Стив Дяков. Изравни се и Стив го хвана под ръка.
— Тази смърт не те разстройва, нали?
— Акела беше голям човек — каза Каров. — Не го обичах, но винаги съм знаел, че е епоха.
— Не очаквах да те срещна тук.
— И аз не вярвах, че ще дойда. Ти защо си тук?
— Изпращам в гроба един от главните врагове на Москов. Искам да видя кой ще присъства. Тук ли са Денев, Борис Попов?
— Да.
— Асен би ли присъствал?
— Не. Конфликтът им беше твърде дълбок.
— Адриана е била любовница на професор Андреев.
— И това ли успя да научиш?
— Тя ми каза, че не бих могъл да напиша сериозна книга, ако не науча всичко. Ще ми отговориш ли на един въпрос?
— Казвай!
— Правил ли си любов с Вера Манолова?
Стив се вреше навсякъде, като куче се завираше по дупките. Каква книга би могъл да напише? До каква степен Асен се поддаваше на анализ? Лекотата, с която живееше, чара, който притежаваше, парите, които печелеше като на шега, амбициите, които толкова дълго потискаше, всичко това беше Асен Москов и въпреки това не всичко. Любовта му към Адриана и наивната лековатост, с която я загуби, отвращението от майка му. Куражът в битката срещу Акела, всичко беше Асен Москов и въпреки това нещо се изплъзваше. Някакъв много важен детайл се губеше в тази характеристика. Почтеността? Може би Асен беше най-почтеният човек, който беше срещал. Дори механизмът, който изгради около конкурса на модната къща, начинът, по който парира Акела в съвета, имаха почтена и хуманна цел.
— Въпросът ли те затруднява?
— Какво? — Каров беше забравил Стив Дяков. Мисълта му беше направила лошата шега да го върне няколко години назад и сега отговорът му би бил повече от съмнителен. — Вера Манолова? Виждал съм я два пъти. Една нощ в дома на Асен и по-късно след смъртта му в кафенето на Съюза.