— Можеш ли да се закълнеш?
— Отдаваш ли значение на клетвите? Мога, разбира се! Кълна ти се, че никога нищо общо не съм имал с Вера Манолова!
— Защо те мрази?
— Смята, че съм се отнесъл зле с Асен.
— Има ли основание?
— И да, и не. Отговорът е дълъг.
— Аз не бързам.
— Отказах една услуга няколко дена преди смъртта му.
— Каква сума поиска?
— Пет хиляди лева.
— Мълвата твърди, че ти е помогнал да спечелиш над тридесет хиляди.
— Не разбрах в какъв момент ги иска. Имах други грижи, отнесох се повърхностно, бях свикнал да мисля, че може да се оправи с всякаква ситуация. Всъщност не знам, нищо не знам вече!
Началото на колоната спря, бяха стигнали гроба.
— Ще останеш ли? — попита Стив. — Отивам да чуя речите.
Каров остана сам. „Какво правя тук? Защо не вървя по дяволите?“
— Здравей, Василе! — вдигна глава и видя затлъстялото лице на Владо Матев. — Виждаме се от погребение на погребение.
Матев отмина. Проследи го, докато се смеси с хората и тръгна в обратна посока. „Акела умря. Умря както живя, със смърт, за която можеш да му завидиш. Да умреш в момента, когато се готвиш да станеш по-красив… прекрасна смърт! Беше живял пълнокръвен живот, пълен със слава, знаеше и върхове, и пропасти, беше участвал във войната и се беше върнал с орден за храброст, беше приел революцията и беше между първите, които я проведоха в художественото мислене на нацията. Каров помнеше с какво възхищение гледаше ранния Андреев. После животът му изигра прастарата си шега, позволи му да остарее. Противно нещо е старостта! Човек губи енергия, чувство за мярка, за съвременност. Акела не направи изключение и се превърна в ретроград. Започна да изключва студенти за модернизъм, написа статия, в която нарече абстракционизма идеологическа диверсия, взе да преследва всяка деформация на формата. Каров още не можеше да си обясни как завърши академията в най-мрачния й период, когато Акела беше ректор. «Каров е объркан и разложен тип — казваше Акела. — Но има талант, а талантът винаги намира път към истината.» това беше причината да не го изключат от академията. Човек с уважение към таланта би трябвало да страни от явни бездария, готови лакеи, като Владо Матев. Акела ги толерираше. Какво ги свързваше с Асен Москов? Властният сатир Андрей Андреев и деликатният Москов? Дали това, което ги свърза на времето, не ги превърна във врагове после? Вкусът! Докато вярваше във вкуса на Акела, Асен го поддържаше, даваше му кураж, опитваше да оправдава сатрапските му припадъци… До деня, в който загуби доверие. Тогава посегна на любовницата му, тогава проведе прословутата си битка, в която загина физически, осъждайки на смърт отживялата естетика на Акела. На пръв поглед плах човек, Москов не се страхуваше да воюва. Акела умря по-рано, умря в схватката си с него. Съдбата на Васил Каров, кариерата му, успехът, охолството, всичко това се разреши в двубоя между Асен Москов и Акела. Първият отдавна беше в гроба, вторият щеше да бъде спуснат днес. Стълкновение с ужасяващи жертви!“
Каров тръгна към гроба на Москов. „Какво ще му кажа — мислеше трескавият му мозък. — Асене, ще кажа, посрещни Акела, не те преживя старият сатир!“
Отдалече видя превития гръб на жена, подреждаща цветя върху гроба на Москов. Помисли, че е Адриана, но като се приближи, разпозна Лилда.
— Какво правиш тук? — попита Каров.
— Чакам те.
— Откъде знаеш, че ще дойда?
— Би било подло да не дойдеш! — Лилда го целуна по бузата бегло, дори служебно — помисли Васил. — Седни! Искам Асен да чуе това, което ще ти кажа. Започнах да ставам мистичка.
Васил седна на пейката. Лилда се отпусна до него, кръстоса крака, запали цигара.
— Беше ли на гроба на професора? — попита тя.
— Оттам идвам.
— Има ли хора?
— Съсловието.
— Обичах Асен, беше най-близкият ми приятел. Тази смърт е възмездие. Този тип беше косвената причина за смъртта му.
По своя път и без давление Лилда изказваше на глас една мисъл, която го защитаваше вече близо година. Акела, и никой друг беше виновен за смъртта на Москов. Това трябваше да знаят и Вера Манолова, и Адриана, всички! Васил забрави Лилда, за втори път позволи на мисълта си да остави сам партньора му. „Аз отказах пари на Асен, защото нямах време да ги тегля в деня, когато му трябваха. Не разбрах угрозата, която виси над него. Откъде-накъде се чувствам виновен за тази смърт? Никой от нас не разбра истинската роля на Акела може би освен Вера. Както аз, така и тя би трябвало да знаем колко горд човек беше Асен и колко трудно понасяше проникване «Вътре».“
— Разделих се с Антон — каза Лилда.
— Какво? А, Антон… Напусна ли те?