— Няма да те лъжа — отговори Лилда. — Антон е капризен като жена, но истинската причина си ти.
— Що за глупости, моля ти се! Чувал съм всякакви обвинения, но да ме държиш отговорен за разрива с любовника си!
— Не те държа отговорен. Антон ме напусна, защото не иска да ти причинява мъка. Казва: „Каров е голям художник, не искам да развалям семейството му!“
— Какво искаш от мен? Писмо до него? Да му пиша да те приеме?
— Намразил си ме, Василе!
— Остави високопарните приказки! Какво искаш?
— Антон ще ти отнеме Зоя. Познавам го. Само да й свирне и ще дотича.
— Така да е. Какво мога да направя?
— На твое място, ще взема Зоя и ще я замъкна на края на света. Да не мислиш, че „Тихия кът“ е много скришно място? — Васил се усмихна неволно. — Не се смей! Ако това момче не се върне при мен, ще умра! — Гласът й затрепери, Васил я погледна в очите. Лилда изглеждаше зле, предателските бръчки около очите й се бяха размножили, нямаше грим, занемаряваше се. — Знам, че ще върне Зоя. Няма да я намериш горе.
Васил Каров стана.
— Значи така е трябвало! — каза той. — Подаде ли молба за развод?
— Не съм, нямам време за нищо. Този идиот ме побърка. Александър е с нашите във Ветрен. От три дена седя до телефона и чакам да се обади… Не мога повече, Василе! Направи нещо!
Каров я поведе по пътеката. Заобиколиха централната алея, можеха да срещнат връщащите се от погребението на Акела. Качиха се в колата. Лилда не издържа, сълзите и потекоха, спазъм раздра гърдите й и предизвика истерично ридание. Васил потегли. „Къде отивам? Кога престанах да обичам тази нещастница?“
Каров се включи в движението, даде газ. Лилда седеше притихнала до него. Отмина центъра, излезе на булевард „Тотлебен“. Лилда го погледна, хвана погледа й и двамата знаеха къде отиват. До „Тихия кът“ не размениха дума. Васил въртеше радиото, търсеше музика и чувстваше увеличаващата й се тревога, Лилда отказа да слезе от колата. „Ще чакам тук“ — каза тя. Каров тръгна към бунгалото сигурен, че Зоя я няма, затова и отсъствието й не му направи впечатление. Беше събрала багажа му, оправила леглата и оставила бележка: „Връщам се при Антон. Зоя.“
Каров седна. Не почувства нито разочарование, нито мъка. Зоя беше дошла сама и сама си беше отишла, по-лошо беше, че нямаше нито настроение, нито нерви да съобщи това на Лилда.
7
На двадесет и осми декември инвестиционната комисия прие стената на Борис Попов. Това, което се хвърляше в очи, беше несъмненото влияние на Акела. Борис беше импровизирал професора, беше удължил фигурите, използвайки като похват вратовете — колони на Моделиани, но оттам нататък цялостното третиране на темата, детайлите, които съставляваха почерка, помпозността на героиката, бяха изцяло цитати от Акела и не издаваха автор. Каров не сподели впечатлението си дори с Дяков, с когото се срещна по-късно същата вечер. Поздрави Борис, взе Велин и го остави да се радва на триумфа си.
— Жена ти заминала за Бразилия? — започна полусведение полувъпрос Велин.
— Да.
— Детето при теб ли е?
— При родителите й. Наели са жена да го гледа.
— Сега, като свърших с Борис, имаш ли предвид нещо ново? Няма да ме изоставиш, нали?
— Как работихте?
— Не се оплаквам. Рано е да се оплаквам. Има ли някакъв шанс да взема самостоятелен проект? Не веднага, след година, две?
— Отсега никой не може да отговори.
— Борис ме „удари“ с хиляда кинта. Мислех да изпискам. Ади ме посъветва да ги прежаля.
— Права е.
— Очаквал си изложбата на Асен да има успех.
— По-вероятно е да има. Мъртвите не пречат никому.
— Какво кара Вера да мисли, че катастрофата не е нещастен случай?
Каров почувства нервния реотан в крака си. „Това нагло копеле си позволява много!“
— А какъв е случаят според нея?
— Знаеш, че тя не говори с мен.
— Тогава какво те кара да мислиш… — Васил използва началото на неговата фраза и влезе още по-навътре в лошото си настроение. Велин почувства това и побърза да смени темата. — Вера се е сближила с Ивайло Денев. Ивайло е подхвърлил нещо на Адриана.
Това са сведения от трета ръка.
— Намеква за самоубийство, нали?
Васил паркира зад централните хали.
— Ще изпия нещо в Клуба на кинодейците — каза той. — Искаш ли да дойдеш с мен?
— Нямам пари.
— Аз те каня. — Каров все по-трудно потискаше досадата си. — И да приключим със смъртта на Асен. Хора като Москов не се самоубиват. Самоубиват се хора, които не знаят как да живеят.
Каров позна Антон. Това лице му беше направило впечатление и по-рано, но не го свърза с разказа на Лилда, сега си припомни всичко. Седяха със Стив подпрени на бара, на ъгловия стол пиеше това момче. Нахалната му красота се натрапваше веднага, когато откри, че малкият го разглежда. Реши, че е педераст, и престана да му обръща внимание. Велин избра маса в досадна близост, погледа на Антон вече шареше по тях. Каров спря на бара, купи цигари, а когато се упъти към масата, позна и Зоя. Беше пепеляворуса, изглеждаше отслабнала, като че ли пораснала. Пиеше кампари, отпиваше, когато срещна погледа му, задави се и кашля престорено и излишно дълго.