В момента, в който вагонът навлезе в онази част от коловоза, разположена извън къщичката на влакчето на ужасите, Стоун забеляза мястото между двете бараки, където смяташе, че е видял панаирджиите. Под лунната светлина на същото място сега се показа купчина чували, издувани и движени от поривите на вятъра. После съседната седалка изплува от тъмнината и той я погледна.
До него бе седнала дребна и хилава форма, нахлузила на главата си качулка. Носеше овехтяло сако и закърпен панталон на райета, чиито цветове не можеха да се различат на лунния блясък. Главата на съществото едва достигаше раменете на Стоун. Ръцете на формата висяха край тялото, краката й небрежно потропваха по металния под.
Стоун инстинктивно се дръпна настрана. Протегна ръка към вратата, за да се измъкне от седалката, и главата на формата се отмести встрани.
Стоун затвори очи. Когато отново ги отвори, видя в средата на качулката овал от бял плат, върху който бе съшито разкривено в гримаса лице — черни кръстове, вместо очи и пресечен полумесец, вместо уста.
Откривайки ненадейно, че вагонът не бе спрял, че композицията дори не бе намалила, преди да се гмурне пак сред меандрите в къщичката на влака-фантом и да потъне в Селенията на Смъртта, на Стоун му бе необходим само един миг, един миг само преди да усети, че формата здраво го бе склещила за гърлото.