— Страхувам се, че ще трябва да спим под открито небе — каза Конде. — Самия аз съм го пробвал, и то далеч не в такава хубава, ясна звездна нощ, но на жените ще им се стори доста примитивно.
— Да спиш под покрива на самия Бог, какво по-хубаво? — Колини съзаклятнически му смигна и разпери ръце. — Извинете, принце, но трябва да се научите да се възползвате от всяка ситуация. Ще видите, че е подходящите думи само ще увеличим единството и възторга на последователите си.
Мракът вече беше паднал и лагерните огньове светеха като звездите в небето. Настроението беше приповдигнато. Човек едва ли би се досетил, че всички тези хора бягат от кралските войници от страх за вярата и живота си.
Елеонор се беше настанила на едно ниско столче. Потрепери и се приближи до огъня. Луи седеше до нея. За какво ли си мислеше? Колкото и да показваше на мъжа си любовта си, така и не беше успяла да стигне до истинската му същност. Между тях все оставаше някакво разстояние, което тя не можеше да преодолее, бариера, която той беше издигнал и която не сваляше.
— Гладен ли си? — погледна го тя въпросително. — Да се изпече цяло прасе не става бързо.
Той откъсна погледа си от огъня и срещна нейния с усмивка.
— Все ще стане. Но погледни, готвачът идва и виж какво носи със себе си!
Гледката беше славна. Най-отпред вървяха двама слуги, които носеха опеченото на шиш прасе. Зад тях се препъваше готвачът — нисък, кръгъл мъж, а до него вървеше едно момче с два кола, оформени така, че шишът да легне върху тях. Готвачът не спираше да ги хока наред. Викаше на двамата слуги, че ще изпуснат прасето, после се обърна и се нахвърли върху момчето, което обаче познаваше темперамента му и успя да се свие. До ноздрите на Елеонор долетя фантастичното ухание на печено прасе и устата й се напълни със слюнка.
— Ще трябва да се задоволите с това скромно ястие, господарю. — Готвачът направи дълбок и продължителен поклон. — Условията не позволяват да разгърна уменията си повече.
Той обхвана лагера с жест.
Момчето беше почнало да забива коловете в земята. Потеше се обилно, а в един момент дори спря.
— Какво правиш, момче — викна му готвачът, — май си твърде мързелив дори да забиеш едно дръвце в земята? Номерата ти край нямат!
Отново посегна и този път удари момчето. То се претърколи, сви се на кълбо и остана да лежи на земята.
— Значи човек всичко трябва сам да си върши — промърмори готвачът и решително зачука по коловете.
Елеонор съжали бедното момче, но разумно предпочете да не се меси. Всички си имаха свой ред, правила, отношения, не може току-така да се обаждаш. Но все пак се изненада, като видя момчето да лежи свито на кълбо на земята. Сякаш готвачът го беше ударил в корема, а не през лицето.
Готвачът почна да реже от месото и скоро пред тях бяха поставени най-отбраните парчета от прасето. Елеонор поднесе една хапка към устата си. Момчето простена. Нещо не беше както трябва. Тя остави месото, изправи се и пристъпи до него. То беше бледо като мъртвец и се потеше.
— Не го приближавайте, мадам — каза готвачът. — Сам си е виновен. Тоя крадец видя сгоден случай да опита от месото, преди да е напълно готово. Нахалник. Нищо чудно, че го боли коремът. Стига, момче, ще развалиш вечерята на господарите с превземките си!
Готвачът го подритна съвсем леко и дори и той се стъписа, когато момчето изведнъж нададе вой и се сви още повече, докато се държеше за корема.
— Идваш ли, Елеонор? — викна Луи. — Или да почвам да се храня сам?
Момчето опита да се изправи. Вдигна се на колене, олюля се като пияно. После отново простена, преви се надве и повърна.
Въпреки погнусата си Елеонор пристъпи напред, за да му помогне. Момчето отново се беше свлякло на земята и Елеонор застина. Изглежда не дишаше. Но от повръщане не се умира. Ужасът я прониза като игла в тила.
Следващите събития се разиграха светкавично, но на Елеонор й се стори, че всяко движение отнема часове. Тя се обърна и видя как мъжът й посяга да сложи месото в устата си. То почти докосваше устните му. Чу как някой извика „Спри!“. Тя ли беше?
Той вдигна поглед, видя ужаса в очите й. С натежали като олово крака тя притича до него, изтръгна месото от ръката му и го хвърли в огъня. После се срина до него разплакана.
Огньовете гаснеха, повечето хора бяха легнали да си починат, но една клада продължаваше да гори силно и да разпръсква кръг от светлина в иначе така плътния мрак. Конде и Колини седяха сами в кръга светлина, две самотни фигури, превити под невидим товар.
Колини, циникът, който обръщаше всичко на подбив, когото враговете му обвиняваха, че се интересува само от себе си, този път не казваше и дума. Беше видял момчето да умира. Дете на около единадесет-дванадесет години, вероятно сираче, нямаше да липсва на никого, освен на готвача може би, който изненадващо беше проронил няколко безмълвни сълзи, докато галеше бедното момче по косата. А и смъртта му не беше лека. Момчето се беше съвзело и Колини беше видял погледа му. Светъл, пълен с живот поглед, който още не беше разбрал, че скоро ще угасне. В последните му мигове Колини видя жизнеността в очите му, която би могла да роди силни чувства и ясни мисли, бавно да угасва отровена. Момчето беше умряло сред повръщано и изпражнения, раздирано от болка и агония, а в умоляващия му поглед до последно беше горяла надежда. Колини дори не знаеше името му. Това мъничко същество, пречупено още в самото начало, щеше да бъде напълно забравено от света. Колини се опита да види ползата в смъртта на момчето. Неговата смърт означаваше живот за Конде.