Имаше и още един, в чиито очи беше видял страха от смъртта, още един, който беше мъртъв по необходимост. Старецът във „Веселият глиган“ в Пикардия. Но Колини беше изпитал съвсем кратко терзание, само намек за съжаление, когато поръча смъртта му. Успя да я остави зад гърба си без видими проблеми, уверен, че в деня на страшния съд ще получи опрощение. Защото се бореше в името на Бог. А в очите на стареца беше видял цял един дълъг живот, срещата със Създателя му идваше точно навреме. При момчето смъртта беше показала най-противното си лице. Естествено, никой не би могъл да обвини него за тази смърт, тя може би е била част от подлия план на Катерина Медичи. Но сам себе си той не можеше да заблуждава. Знаеше, че в крайна сметка момчето е паднало невинна жертва на собствените му въжделения.
Той се обърна към Конде.
— Кралицата майка не си губи времето. Първо праща Таван да ни хване в капан, а сега това. Интересно какво следва.
— Да, ръката на Катерина Медичи е дълга — каза Конде. — Готвачът ми каза, че един от помощниците му е изчезнал. Без съмнение е бил неин човек, когото е държала сред нас за всеки случай, ако планът й с Таван не успее. Ако съдим по симптомите, е отровил храната с арсеник. От сега нататък ще трябва да взимаме предпазни мерки — да пием вода, която сами сме извадили от реки и потоци, и да даваме храната първо на кучетата си. И за съжаление ще трябва да сме подозрителни към всички, дори и към най-близките си.
Двадесета глава
септември 1568 година
Катерина разглеждаше най-новата си картина. „Похищението на Прозерпина“ от Николо дел’Абате беше шедьовър, един драматичен момент, пресъздаден съвършено, и тя кимна одобрително. Блестящ пример за успешно среща на италианското и фламандското изкуство.
Точно това й се искаше да постигне във Франция. Сблъсъкът на различни култури и вярвания да роди нови, по-големи мисли, които да изградят основните за обединяване на тази хаотична страна. Противоречията и различията да изградят обща култура, която не само да обедини страната, но и да я постави сред тези, които първи носят прогреса. Но вместо това се беше случило най-лошото — мирът така и не се беше състоял, а от блатото на противоречията се бяха вдигнали зловонните изпарения на войната и разрушението, които сега тегнеха над цялата страна. Катерина можеше единствено да се опита да спаси каквото може. Тя с горчивина си призна, че Франция вече никога няма бъде културно средище и се замисли дали някой някога ще успее по мирен път да провокира срещата на културните различия, така че те да разцъфтят в нещо красиво.
За нея беше твърде късно. Ако искаше да спаси страната, вече нямаше друг избор, освен да унищожи хугенотите. Тъкмо затова едиктът, който им даваше право да упражняват вярата си, беше отменен. И се готвеше нов, който напълно забранява протестантската вяра и не допуска реформаторите до цял ред служби. Заедно с едикта беше получила и разрешението на папата да изисква по 200 000 екю годишен данък върху църковната собственост, които пари да отиват за борба с ереста.
Нямаше избор. Времето за компромиси беше минало.
Но така или иначе новата й придобивка беше чудесна. Виждаше се как Хадес отмъква бедната Персефона пред очите на ужасените й приятелки.
Погледът на Катерина беше премрежен, тя си представяше напразните викове за помощ на отчаяната млада жена, която безмилостно водеха към живот в пленничество.
От фантазиите й я изтръгна силен шум пред вратата на салона. Звучеше като спречкване. Чу се нещо като удар или ритник по вратата, а после тя рязко се отвори.