Четвърта част
октомври 1568 — февруари 1569 година
Двадесет и първа глава
октомври 1568 година
Сред множеството от търговци, кръчмари, джебчии и друг народ, което на първи октомври 1568 година минаваше през парижката порта „Сен Жак“, се виждаше една проста карета без орнаменти. Самото купе висеше на кожени ремъци, за да се спести на пътуващите неприятното друсане, вратата й беше изнесена отстрани, а най-отпред имаше капра за кочияша, откъдето един млад мъж с уверен вид управляваше двата коня, впрегнати в каретата. Точно пред портата се бяха струпали много хора и на младежа му беше трудно да придвижи колата напред.
Ранният предобед в Париж беше мрачен. Тежки сиви облаци покриваха небето, а беше необичайно душно за октомври. Всичко вещаеше скорошна буря, но по изключение на времето беше основната тема на разговорите. Освобождаването на Лопитал от длъжност три дни по-рано и назначаването на Бираг за канцлер щяха да имат сериозни последствия. Бираг незабавно беше подпечатал антипротестантския закон и реформаторската религия вече беше официално забранена във Франция.
Кочияшът явно не се вълнуваше от тези вести. Той се опита първо учтиво да накара хората да се отдръпнат, но когато това не даде никакъв резултат, заложи на правото на по-силния и с изплющяване на камшика подкара конете си напред. Множеството бързо му направи път и го обсипа с ругатни и клетви.
Когато най-сетне излезе отвъд градските стени, младежът си отдъхна. Каретата спокойно се движеше на югозапад, покрай стария манастир на картезианския орден, а с отдалечаването от Париж пътят ставаше все по-пуст. Една млада руса жена показа глава през прозореца на каретата.
— Чисто ли е, госпожице Мадлен?
Кочияшът обърна глава и предупредително вдигна показалец пред устните си.
— Внимавай, Габриел. Не забравяй, че пътуваме като брат и сестра и трябва да свикнеш да ме наричаш Огюст.
Мадлен отново насочи вниманието си към пътя. Двата кафяви коня изглеждаха спокойни и стабилни, с тях нямаше да има проблеми. В началото Мадлен мислеше да тръгне сама и да язди, но Габриел се беше възпротивила изненадващо бурно и с отчаяние в гласа я беше помолила да я вземе със себе си. Сега Мадлен всъщност се радваше на компанията, макар че така пътят щеше да отнеме повече време. А и в тези неспокойни времена беше опасно да се пътува през страната, по-сигурно беше да са две.
За всеки случай Катерина Медичи й беше дала едно писмо, в което пишеше, че Мадлен се намира под закрилата на кралицата, и което й даваше правото да се придвижва спокойно, така че нямаше риск кралски войници да й попречат да стигне до целта си. Но Катерина я беше предупредила, след като стигне Ла Рошел, да крие писмото, за да не го намерят хугенотите и да решат, че Мадлен е враг. Единодушно бяха решили, че е най-добре Мадлен да твърди, че е избягала сама от двореца без знанието и още по-малко позволението на кралицата. В противен случай рискуваше да я приемат с подозрение.
Изведнъж Мадлен се разсмя на глас. Напълно безпричинен, свободен и див смях. Вятърът побутна шапката й и няколко кичура коса паднаха върху раменете й. Наоколо вятърът брулеше есенните дървета и изпълваше въздуха с листа — жълти, червени, оранжеви, кафяви, бясно завихрени в див и странен огнен танц. Сега кралици и принцове бяха без значение, борбата за правата вяра — безсмислена. Сега Мадлен беше самата себе си, свободна, в свят, изпълнен с възможности, в свят на неопитомена красота. И ако разни кралици и принцове, и свещеници си мислеха, че могат да я опитомят, грешаха.
На запад бяха надвиснали мрачни облаци, които задушаваха сивата дневна светлина. Мадлен вдигна поглед към заплашителното черно небе и занемя от захлас. Една капка падна на лицето й. Изведнъж светкавица проряза мрака и конете изцвилиха и се размърдаха нервно, а когато миг след това над главите им прогърмя, от страх се изправиха на задни крака. В следващия момент небето широко отвори портите си и изля същински потоп над размирната майка земя.