— Ах, за малко да забравя, аз съм сестра Елен, а това е сестра Кларис. — Тя посочи другата монахиня.
Мадлен вежливо поздрави. Трудно беше да демонстрира добри обноски, докато лежи гола във ваната.
— Много сме ви благодарни за помощта. Аз съм Мадлен… — За момент тя се поколеба, но реши да запази анонимност. — А това е Габриел.
Боси и всяка увита в чисто, бяло платно, двете бяха отведени до килиите си. Сестра Елен придружи Мадлен, а сестра Кларис — Габриел. Килиите им бяха в двата края на един коридор.
Вратата се отвори и Мадлен неволно възкликна. Стаята беше просторна, сивата дневна светлина влизаше през прозорец на стената срещу вратата. На лявата стена висеше огледало в позлатена рамка, а вдясно от примамливото легло имаше масичка със свещник с четири рамена. Резбованата му основа представляваше един дебел, весел Бакхус, който отметнал глава пиеше вино от чаша, която държеше с дясната си ръка, докато в лявата триумфално беше вдигнал чепка грозде. Мадлен не очакваше да види подобна мебелировка в манастирска килия.
Сестра Елен реагира на възклицанието й с изненада.
— Нещо Ви липсва ли? — попита тя и критично се огледа. Багажът на Мадлен вече беше внесен.
— Не, не — побърза да я увери Мадлен. — Всичко надминава очакванията ми.
Сестра Елен се усмихна.
— В такъв случай ще се върна след половин час. За да имате време да се приготвите преди срещата си с абатисата.
Когато тя излезе, Мадлен пристъпи до прозореца, който гледаше към вътрешния двор на манастира. Дъждът беше поотслабнал и сега тихо ръмеше, а небето беше светлосиво. Не се виждаше нито един човек. Дворът беше разделен на четири квадрата от две покрити с чакъл пътеки, а там, където те се пресичаха, беше оформена кръгла площадка. В центъра й имаше фонтан, където един малък Амур балансираше на палеца на десния си крак, опънал лък към небето. Водата се лееше от върха на стрелата.
Следобедът гаснеше и Мадлен не смяташе да продължават пътя си. Но небето, изглежда, се проясняваше, така че можеше да тръгнат рано на следващата сутрин. Мадлен се обърна и огледа багажа си. Трябваше да се приведе във вид преди срещата си с абатисата.
Майка София беше впечатляваща в много отношения жена. Седеше изправена в един стол с висока облегалка, самата тя висока, здрава и слаба, с дълги жилави ръце, които издаваха силата й. Носеше черния капюшон на ордена, а под него се виждаше тънка рамка от сиви коси над челото й. Устните й бяха стиснати в тясна цепка, а синьо-сивите й очи искряха остро и пронизваха двете гостенки, които бяха почнали да се чувстват крайно неудобно, докато чакаха строгата жена да вземе думата. Мадлен разбра, че абатисата не е човек, с когото можеш да увърташ, и че няма да може да се отклонява кой знае колко от истината в обясненията си.
Най-сетне абатисата се обади.
— Доколкото разбирам, имате нужда от подслон за през нощта, дами. Същевременно възникват някои въпроси, свързани с присъствието ви тук, и преди да ми дадете задоволителен отговор, не мога да ви позволя да останете.
Тя се облегна на стола си, сякаш се готвеше за продължителен и задълбочен разпит.
— Накратко казано, кои сте вие, откъде идвате, къде отивате и защо едната от вас е била облечена в мъжки дрехи?
Габриел хвърли неспокоен поглед към Мадлен, която напълно беше изгубила смелостта си след този въпрос. Невъзможно беше да разкрие сложната и потенциално опасна истина на тази напълно непозната жена. Но лицето на момичето изведнъж просветна и за голяма изненада на майка София и на Габриел, тя се изправи, вдигна високо полите на роклята си и забърника в подплатата. После подаде на абатисата навит на руло документ.
Абатисата го пое, без да каже и дума, разви го и започна да чете. Изненадана, тя плъзна подозрително поглед към печата, който внимателно проучи, а след това отново се върна към краткия текст на писмото. След последен поглед върху печата тя най-сетне вдигна поглед и този път очите й блестяха с нова светлина. Върна документа на Мадлен, а тесните й устни се опънаха в усмивка.
— Значи пътувате по повеля на кралицата, мадмоазел Мондидие. В такъв случай всичко е повече от наред. А спътничката Ви вероятно също…?
— Това е камериерката ми — отговори Мадлен, развеселена от внезапната дружелюбност на домакинята.
Майка София поздрави Габриел и се усмихна още по-широко. Документът сякаш магически я беше преобразил, а промяната продължаваше. Стегнатото сурово тяло се отпусна и тя небрежно се смъкна в стола си. Без капка свян изгледа Мадлен с поглед, който би могъл да се нарече безсрамен, ако идваше от очите на мъж.