При Льо Ман отново се наложи да използват документа от Катерина Медичи. Кралският гарнизон ги спря и им зададе безброй въпроси. Казвали се Огюст и Габриел Шарпентие, били брат и сестра, обясниха момичетата. Но подозрителният сержант, който беше на смяна, имаше отлична интуиция и след като не получи достатъчно изчерпателен отговор на въпросите си, Мадлен и Габриел се озоваха в служебната стая, където трябваше да изчакат началника му за допълнителен разпит. Тук писмото от кралицата отново свърши чудеса и двете необезпокоявани продължиха от Льо Ман към Анже.
Между Льо Ман и Анже за пръв път им се наложи да пренощуват на открито. Мракът ги застигна, а наоколо нямаше нито град, нито дори една къщурка. Затова се опаковаха добре и се опитаха да поспят полуседнали-полулегнали в каретата.
Вече наближаваха града от североизток, изтощени след лошия сън през нощта, и Мадлен се радваше, че едно от местата, препоръчани от кралицата като безопасни, беше тъкмо в Анже. „Отидете в дома на господин Баро — беше казала Катерина — и му покажете моя документ. Той ще ви предостави спокойно място за нощуване и помощ — ако имате нужда. Щабът на сина ми, Анри д’ Анжу, е в Анже — избягвайте замъка му. Не искам да се разчуе за пътуването Ви.“
Анже, столицата на херцогство Анжу, беше стар град, красиво разположен край мястото, където Майен, Сарт и Луар се сливат в едно и се превръщат в Мен. Няколко километра южно от града късата тясна рекичка отново се отказва от съществуването и се влива в мощната Лоара. Жителите на Анже се гордееха с града си. Някога той бил голям, могъщ, по-богат от Париж град, за който са се били крале и владетели, преди най-сетне в края на петнадесетото столетие да стане част от Франция заедно с цялото херцогство Анжу. Тук Жофроа Плантагенет управлявал заедно със съпругата си Матилда — внучка на Уилям Завоевателя. А синът им Хенри станал първият крал на Англия от рода Плантагенет, с което херцогство Анжу и столицата му Анже станали английски. През 1204 г. Филип Огюст Френски отново го измъкнал от англичаните и Анже продължил да е ябълка на раздора чак до края на стогодишната война.
Слънцето стоеше високо на небето, когато Мадлен и Габриел минаха през градските порти. Наоколо беше пълно с хора, коли и карети и явно тържището беше наблизо. Мадлен повиши глас и попита едно младо момиче, което внимателно носеше кошница с яйца, къде може да намери дома на мосю Баро.
Момичето се смути, че я заговаря такъв красив и видимо заможен младеж, и с лека усмивка го упъти. Било съвсем наблизо, завой надясно, после наляво, нямало как да го пропуснат, къщата била голяма, каменна, със зелена врата и малка кула в единия ъгъл — почти като замък.
Мадлен благодари и отвърна на усмивката, а не след дълго каретата им се озова пред една блестяща от чистота и видимо богата каменна къща на три етажа.
Мадлен слезе от капрата, хвана лъснатата медна халка, която висеше на вратата, и почука два пъти. Зелената врата беше прясно боядисана, така лъщеше. Собствениците явно бяха заможни и примерни хора.
Вратата енергично се отвори и Мадлен стресната отстъпи назад. Пред нея стоеше истинска великанка. Самата Мадлен не беше дребна, но тази жена беше с една глава по-висока от нея, а при това и дебела. Тялото й представляваше голяма, четвъртита маса без преходите, характерни за женската анатомия, а главата стоеше върху дебел, къс врат, скрит зад двойна брадичка.
Мадлен беше толкова смаяна, че забрави да говори.
— Да? — каза великанката гневно и нетърпеливо и заплашително сложи ръце там, където би трябвало да е талията й.
Мадлен се опомни.
— Да… Бих искала да разговарям с господин Баро — промълви тя.
— И кой точно си позволява да безпокои мосю Баро — попитаха я отсреща.
— Ами аз… — започна Мадлен колебливо, но се стегна и овладя гласа си. — Ще бъдете ли така добра да предадете на мосю Баро, че Огюст Шарпентие иска да говори с него?
— Огюст Шарпентие? Не го знам — беше отговорът и за изумление на Мадлен вратата се затръшна под носа й.
Сега вече Мадлен се ядоса. Беше се фехтовала с врага на път за Париж, беше прекосила половината страна като брат и закрилник на Габриел, а сега тази чудовищна жена си въобразяваше, че може да я изплаши само с размерите и враждебността си. Мадлен отново хвана чукалото и го удари силно пет пъти. Вратата моментално се отвори. Жената явно беше стояла точно зад нея.
— Вие още ли сте тук? — попита тя враждебно. — Нали Ви казах, че…
Един тънък, писклив гласец я прекъсна:
— Какво се случва, уважаема Матилд? Кой вдига толкова шум пред вратата ми?