— Извинете стареца, госпожици. Когато човек остарее, концентрацията му отслабва и мислите му току политат към някогашните дни. Тайно, да, госпожице. — Той смигна на Габриел, сякаш му е съзаклятник в някоя детска игра. — Вече не е тайна, но тогава беше. Кралицата използва това пътуване, за да се срещне тайно с испанците. Срещата трябваше да се състои в Байон и имаше множество уговорки, за да може Филип Испански да присъства. Точно заради едно от тези тайнствени приготовления се наложи тя да нощува тук. После предрешена се отправи към Байон, но в крайна сметка някакъв конфликт между министрите му беше задържал Филип и той изпрати на свое място съпругата си Елизабет, придружена от херцога на Алба. Нито една от страните не спечели нищо от срещата. Но поне Катерина се видя с дъщеря си Елизабет.
— Колко много знаете, мосю Баро — каза Мадлен. — Удоволствие е да се запознаеш с толкова мъдър човек.
Старецът меко се усмихна и поклати глава.
— Опитът е единственото предимство на старостта и при това той невинаги има общо с мъдростта. — Баро замълча за момент. — Е, мили дами, не искам да ви досаждам повече със спомените си. Колко време мислите, че ще мога да се наслаждавам на компанията ви?
— Ще сме Ви много благодарни, ако можем да останем два-три дни. Колкото конете ни да си починат.
— Но, разбира се. Дали мога да ви убедя да поразгледате града ни, докато сте тук? Катедралата „Сен Морис“ е на близо четиристотин години и в нея има възхитителни витражи, на които е изобразено включително мъченичеството на света Екатерина. И, разбира се, самият замък Анжу е много интересен. А вие съвсем лесно бихте могли да получите достъп до него.
— Уви — поклати глава Мадлен, — кралицата подчерта, че трябва да избягваме замъка.
— Колко жалко — отговори Баро. — Там са окачени прочутите гоблени с Деня на страшния съд. Самият аз имах щастието да ги видя веднъж. Седемдесет и шест сцени от Откровението на Йоан, по шестнайсет стъпки високи. Стена след стена в големите зали са покрити с тях и се твърди, че общата им дължина е петстотин и петдесет стъпки. Трябва да ми обещаете да ги видите някой друг път, мили дами.
— Обещаваме, мосю Баро. — Мадлен вдигна бокала си. — Но позволете ми сега да вдигна наздравица за нашия домакин, който така елегантно и умело забавлява гостите си.
Тя отправи най-сладката си усмивка към Баро и старецът се изчерви чак до връхчетата на ушите си.
Предрешени като брат и сестра Шарпентие и хванати под ръка, Мадлен и Габриел крачеха към старата катедрала „Сен Морис“ в Анже. Спряха пред западната й фасада и разгледаха оцветените скулптури върху трите портала. Над тях се издигаха три кули. Баро им беше изнесъл дълга лекция за тези кули — момичетата едва бяха успели да тръгнат — и сега послушно вдигнаха погледи. Средната със заобления купол, беше обяснил Баро, е нова, но двете заострени са на по триста-четиристотин години.
Стаили дъх, двете пристъпиха в църквата и спряха възхитени. Косите лъчи на следобедното слънце влизаха през стъклописите и озаряваха по почти божествен начин пъстрите им мотиви. Фоновият цвят на витражите беше тъмносиньо и нахлуващите лъчи сякаш хвърляха мъглив воал, който придаваше мистика на цялата църква. Момичетата потърсиха с поглед изображенията на мъченичеството на света Екатерина от Александрия и след като ги намериха, се заеха да ги изучават.
В замъка в Анже един облечен в черно мъж разглеждаше гоблените на Страшния съд. Това беше Малкот, който беше прекарал нощта в замъка на господаря си — херцога на Анжу. Докато гледаше сцената със Смъртта, обяздила кон, той посегна към дръжката на рапирата си и я стисна толкова силно, че кокалчетата му побеляха. Да, самият той беше смъртта. Попипа пистолета, пъхнат в колана, и провери ножа, скрит в ботуша си. С всяка крачка усещаше тежестта на кесията, получена от Анжу. Погледна диамантения пръстен, който блестеше на показалеца му. И той беше подарък от херцога.
Задачата му беше просто да я открие, да намери тази Мадлен дьо Мондидие, която Анжу искаше да бъде отстранена. За съжаление тя се беше измъкнала. Беше проследил каретата й от Париж. Защо му трябваше да се разболява? Това му беше коствало два дни. Но беше видял колата и конете й и знаеше, че са два. Сега вече щеше да ги открие.
Малкот усети, че по челото му е избила пот, и я избърса. Не трябваше да губи излишно време в замъка на господаря си Анжу. След като види гоблените, трябва да тръгва.
Закашля се. Все още не се беше излекувал напълно, макар че противните грижи от страна на монахините бяха помогнали. Беше се възстановил достатъчно, за да отпътува веднага щом усети, че може да се държи на краката си.