На гоблена беше изобразен ангел, който излива чашата си в морето, а водата се превръща в кръв, така че всяка жива душа в морето загива. Кръв. Червена, гъста, лепкава. Главата на Малкот забуча от шума на кръвта. Той познаваше тази, която трябваше да убие. Да я види как умира, да види страха в очите й, разпорения корем, разбития череп, ножа, който се забива в гърдите, раздира ги, докато всичко стане само кървава маса плът. Плът и кръв, плът и кръв.
Мадлен и Габриел се отправиха към огромния замък. Макар и да не можеха да го посетят точно сега, можеха да го разгледат поне отвън. Заобиколен с ров и дебели, солидни стени, замъкът се издигаше върху едно възвишение високо над Мен, а от кулите му можеха да се наблюдават земите наоколо на няколко мили разстояние. Луи IX го беше издигнал триста години по-рано, а замъкът и до днес се използваше и беше напълно непревземаем. В защитните стени бяха вградени седемнадесет високи кули от тъмни шисти и бял варовик, а всяка кула имаше диаметър над шестдесет стъпки.
На запад, от другата страна на реката, слънцето беше паднало ниско над хоризонта. Кулите хвърляха дълги сенки, а въздухът захладня. Хората по улиците се разредиха, бързаха да се приберат вкъщи за вечеря. Макар и Мадлен да не беше много гладна след обилната закуска, двете с Габриел все пак вече трябваше да се връщат. В този момент тя забеляза един необичайно красив кон от другата страна на площада. Черен берберец, който тя не би могла да сбърка. Черен берберец с бяло петно на предния десен крак.
Габриел, която държеше Мадлен под ръка, усети, че тя спира и застива. Проследи погледа й през площада, но не откри нищо необичайно.
— Какво има, Огюст? — попита тя.
Мадлен стисна силно китката й и нахлупи шапката още по-ниско над лицето си.
— Виждаш ли онзи ездач там, онзи върху черния кон точно до момичето с гъските?
Мадлен кимна по посока на мъжа върху коня. Той беше висок и слаб, с черна шапка, черни ръкавици и черни ботуши. Лицето му беше остро и сипаничаво. Ангел на смъртта, помисли си Мадлен и неволно потрепери. На кръста му висеше дълга рапира и тя забеляза, че в колана му е втъкнат пистолет. Той се наведе и размени няколко думи с търговката. Тя поклати глава, а той отново се изправи на коня си и огледа площада. Мадлен бързо се обърна, така че да е с гръб към него.
— Да, виждам го — отговори Габриел и погледна объркана извърнатото лице на Мадлен. — Изглежда страшен, но какво ни засяга нас това?
— Какво прави в момента, Габриел?
— Отива до търговеца на бои. Разговарят. Но кажете де, какво има?
— Конят. Убедена съм, че язди същия кон, който беше вързан в конюшнята до нашите в манастира. Не помниш ли, че някакъв мъж също потърси подслон там след нас? После чух, че се бил разболял. Не може да е съвпадение, че сега същият мъж е тук. Веднага трябва да отпътуваме!
Мадлен бързо дръпна Габриел след себе си по тесните улички към дома на Баро.
— Но защо да не е съвпадение, госпожице Ма… ъъ, Огюст? — възрази Габриел. — И защо му е да ни следва?
Мадлен поклати глава.
— Това не знам, но ако е съвпадение, би било твърде странно. А и не видя ли, че явно търси нещо? Вече имаше един опит за покушение срещу мен и бедната Беатрис плати с живота си. Това не е мъжът, когото видях да убива стария слуга на баща ми. И все пак имам усещането, че е опасен. Трябва да продължим пътя си още тази нощ, не смея да остана тук.
Желанието им да отпътуват незабавно разстрои Баро. Той се опита да убеди госпожиците поне да се наспят добре преди това, но тук изненадващо се намеси Матилд. По-рано следобеда била на площада и там най-зловещият мъж, който била виждала в живота си, я попитал дали е забелязала две жени в карета, теглена от два кафяви коня. Особено го интересувала млада жена с дълга къдрава кестенява коса, каза Матилд и хвърли поглед към красивите коси на Мадлен. Добре било, че Мадлен била предрешена, а и Матилд естествено отрекла да ги е виждала, но фактът, че у мосю Баро има гости, вече не можел да се държи в тайна. При всички прислужници, които работят в къщата, Матилд била сигурна, че слухът скоро ще се разпространи. А може би вече било твърде късно. Затова тя била събрала дрехите им, прибрала всичко, конете били сресани и нахранени, а за двете дами била прибрала скромните остатъци от храната в кошница, която сложила в каретата. Трябвало да тръгнат незабавно, а Мадлен не трябвало да се разделя с рапирата си.
Матилд млъкна, а миг по-късно избухна в гръмък смях, като видя трите зяпнали усти пред себе си.
— Надявам се, че с рапирата реагирате по-бързо, госпожице Мадлен — каза тя през смях, но после тонът й отново стана сериозен. — Да, не искам да ви пъдя, просто се опитах да помогна. — Изглеждаше смутена.