— Извинете! — каза Мадлен и пристъпи към едрата жена. — Просто се изненадах от всичко, което сте направили. Много съм Ви благодарна за помощта.
Протегна ръка, но вместо да я поеме, Матилд отвори широко ръце и я придърпа в прегръдките си.
— Пазете се добре, себе си и момичето, госпожице, и не позволявайте на тоя грозен, черен бродник да ви докопа!
Двадесет и трета глава
октомври 1568 година
Смрачаваше се, когато излязоха от Анже. Баро им беше препоръчал да минат през Партене, макар че така леко се отклоняват. От една страна, така щяха да избегнат наводнените мочурища на север от Ла Рошел, от друга, отклонението означаваше, че преследвачът им ще им изгуби следите, ако следва прекия път през Шоле. Щяха да стигнат Мартине преди полунощ и да пренощуват в „Кукуригащият петел“ — една съвсем порядъчна странноприемница, увери ги Баро, който познаваше съдържателя. Оттам на следващия ден, ако тръгнат рано, щяха да стигнат Партене, откъдето до Ла Рошел оставали само два кратки дни път. Баро им беше обяснил маршрута подробно, със скици, и Мадлен потегли на юг, а след като прекосиха Лоара, сви леко на югоизток.
Въпреки че пътуваха по тъмно, с помощта на обясненията на Баро успяха да открият Мартине и „Кукуригащият петел“, без да се изгубят нито веднъж, а в странноприемницата двете жени потънаха бързо в тежък сън без видения.
Бяха помолили домакинята си да ги събуди един час преди зазоряване, и докато утринната светлина бавно разкъсваше нощния мрак, закусиха обилно. Съдържателите бяха дружелюбни, без да се натрапват, и понеже в този час на денонощието младите жени бяха единствените гости в кръчмата, успяха да се нахранят на спокойствие.
Добре отпочинала и сита, Мадлен впрегна конете и продължиха пътя си през хълмистата местност.
Мадлен поддържаше конете в бавен тръс, с това темпо щяха да стигнат Партене, без да ги уморяват твърде много. Сиви облаци се плъзгаха по небето, но не вещаеха дъжд, и Мадлен усети, че се наслаждава на пътуването. Бяха минали през лозя, които приличаха на златистооранжево море от зрели гроздове, а сега наоколо се простираха тучни ливади, прорязани от живи плетове от глог и гроздана. Имаше ябълкови дървета, натежали от жълто-червени ябълки, а в долчинките, скрити зад ниски дървета и бухнали храсти, се долавяха очертанията на малки стопанства.
Малко преди пладне спряха да починат край Аржентон Шато. Конете утолиха жаждата си с вода от потока, а Мадлен и Габриел седнаха на тревата с кошницата на Матилд помежду си. Вътре имаше цял печен бут, остатъците от печеното телешко, купа с пълнени печурки, ябълков сладкиш, два големи хляба и три бутилки анжуйско вино. Небето все още беше сиво и облачно, но като един последен спомен от циганското лято времето се беше обърнало и омекнало и двете жени бяха доволни, че могат да обядват на открито. Разделиха си едната бутилка вино — беше меко и пивко, и настроението им се повиши. След час с нежелание прибраха кошницата и отново потеглиха.
Мадлен се усмихна при мисълта колко я уморяваше пътуването през първите три дни. Сега не й се вярваше, че са на път повече от седмица. Имаше чувството, че е минала цяла вечност. Замисли се за Луи, за обятията му и за нежните му думи. Представяше си с радост изненадата му, когато тя се появи в Ла Рошел. Беше пращал писма, пълни с елегантни и изпълнени с любов излияния до „Златният бокал“, които тя за съжаление за известно време беше отказала да приема, а в последните си писма беше подчертал дълбокото си отчаяние, че тя не му отговаря. Затова Мадлен му писа отново, а в отговор получи още едно писмо, където с цветисти комплименти той описваше колко много му липсва. Но не му беше казала, че е на път, а отдавна не се бяха срещали. Засега. Скоро.
Мислите й се насочиха към мъжа с черния берберец. Целият излъчваше опасност. Черните дрехи, смъртоносните оръжия, лицето — сякаш не от тоя свят. Беше разпитвал Матилд за нея. Мадлен беше сигурна, че не й мисли доброто.
Потръпна и си наложи да мисли за нещо друго. Успя — с напредването на следобеда се убеждаваше все повече и повече, че са се отървали от зловещия мъж и скоро и последните следи от притесненията й изчезнаха.
Пътуваха от часове, конете се умориха, а светлината отслабна, но най-сетне почнаха да застигат тук-там селяни и търговци по пътя си и на Мадлен й стана ясно, че приближават града. Срещу тях се зададе едро момче в дрипави дрехи, което теглеше опърничава овца, и тя вежливо го поздрави и попита дали до Партене остава още много. За нейна изненада момчето се изплю на земята пред краката им и продължи напред, без да отговори. Тя вдигна рамене и се огледа. Докъдето поглед стигаше, пътят вече беше съвсем празен.