След малко до ушите й достигна тропотът на галопиращи копита и тя се извърна, но каретата скриваше от погледа й това, което се ставаше отзад. За момент Мадлен се зарадва, че ще има кого да пита за пътя. За един кратък момент преди страха.
Нещо не беше както трябва.
Все още се чуваше същият натрапчив и притеснителен тропот, тропотът от насилен и бесен галоп на добре трениран ездитен кон. Обикновен пътник никога не би яздил така.
Мадлен извади рапирата си, но с юзди в лявата ръка продължи да кара конете напред в спокоен тръс, готова да ги пришпори в галоп.
Конникът застигна каретата. Сипаничавото лице се обърна към нея. Като череп, студен и зъл. Той вдигна пистолета и се прицели.
Тя видя хладния му съсредоточен поглед над цевта и разбра, че трябва да действа. И точно когато пръстът му легна върху спусъка, тя дръпна юздите, така че конете преминаха в галоп точно в момента, в който прогърмя изстрелът. Куршумът прониза каретата зад гърба й, тя чу писъка на Габриел и се помоли камериерката й да не е ранена.
Черният кон отново ги настигна. Мъжът я погледна, устните му се изкривиха в гримаса и оголиха зъбите му. После той извади рапирата си и двамата продължиха главоломното преследване рамо до рамо, докато той се опитваше да я достигне с острието си.
Каретата гърмеше, спиците скърцаха и свистяха, но големите колела не спираха и пречеха на нападателя да стигне капрата. Само един път стигна опасно близо до Мадлен, но тя отклони удара със собствената си рапира и за малко да го събори от седлото.
В следващия момент той пришпори коня си, изравни се с единия от конете на Мадлен и се наведе към него. Трите животни галопираха в бясно темпо един до друг. Мъжът се протегна към впрегатния кон и докато Мадлен отчаяно дърпаше юздите, за да намали скоростта, хладнокръвно хвана ремъците около главата му и ги дръпна.
По този начин издърпа юздите от ръцете на Мадлен и сега тя можеше единствено да гледа безпомощно как той овладява каретата и намалява скоростта й, докато в един момент колата съвсем спря.
Мадлен скочи от мястото си, обърна се с лице към мъжа и с извадена рапира се приготви за битка. Безкрайно дълго време ездачът просто седя спокойно на коня си пред нея, докато я изучаваше с поглед, от който я полазиха тръпки.
Имаше чувството, че погледът му влиза под кожата й и оголва органите й. После устните му се опънаха в грозна усмивка и без дори за миг да откъсне поглед от нея, той бавно слезе от коня си, застана лице в лице с Мадлен, вдигна рапирата си и със спокойни движения изписа кръст във въздуха.
— Опрощавам ти греховете в името на Отца, и Сина, и Светия дух. — Гласът му беше нисък и съскащ. — Коленичи пред мен и нека смъртта да е бърза и безболезнена. Иначе… — Той оголи зъби в противна гримаса. — … за мен ще е удоволствие да я направя толкова мъчителна, че сама ще ме молиш да сложа край на жалкия ти живот.
Мадлен гледаше леденосините му очи. Изглеждаше невъзможно да спечели подобна битка. Не, не трябваше да мисли така, точно тези мисли можеха да я провалят. Трябваше да се стегне. Нямаше да позволи на това чудовище да й отнеме живота.
От устните на мъжа изригна гневен вой, когато Мадлен замахна с рапирата си към него. Ударът й беше дошъл неочаквано, той беше решил, че тя е скована от страх. Че е на път да се предаде.
Беше го ударила в ребрата. Кръвта бавно се пропи в дрехите му, а петното растеше като разтварящ се цвят.
Той отговори бързо и жестоко. Замахваше силно, мощно, с кръвожаден бяс. Остриетата се срещаха отново и отново и Мадлен лека-полека почваше да отстъпва. Рапирите се срещаха горе, встрани, долу, звънът на метал звучеше все по-силно и по-силно, тя не можеше повече, отстъпваше все по-назад покрай страната на каретата.
С мощен замах отгоре той посегна към главата й, но тя вече нямаше нито време, нито сили да се възползва от факта, че така той оставя торса си незащитен. Успя само да вдигне рапирата си, за да предпази главата си, и острието му я уцели в коляното.
С дясната си ръка той сграбчи китката й, изви я силно, докато тя изпищя и пусна рапирата. Остана да я държи така, а тя се гърчеше в ръката му, раздирана от болката в крака. После със стонове се свлече на земята.
— Не трябваше да ме ядосваш. Не съм приятен, когато съм ядосан.