Слаб, но разпознаваем мирис на морска вода нахлу в каретата и изведнъж сред уличния шум Мадлен почна да долавя крясъците на чайки. И все пак не беше подготвена за гледката, която я очакваше, когато подаде глава през прозореца. Току пред тях беше пристанището, а над него се издигаха три високи кули. Сиво до сиво се срещаха морето и небето и хоризонтът беше почти невидим. Мадлен вдишваше свежия въздух на дълбоки глътки. Вятърът духаше в лицето й и разбъркваше къдриците й.
Продължиха покрай кея вляво, право към една от трите кули. Високата кула изглеждаше част от масивна петстенна крепост. Крепостта блестеше под острата светлина, варварска в своята асиметрия, с ръбове и ъгли, остри като оръжия. Най-високата кула беше квадратна, но в другите четири ъгъла на крепостта бяха разположени четири оръдейни кули, от които три кръгли и една четвъртита, които изглеждаха сякаш случайно събрани от някой мощен и груб великан само заради здравината им. Нямаше никакво съмнение, че крепостта би спряла неприятелите. Най-горните й парапети и кулите бяха надупчени с бойници, от които се подаваха дулата на оръдия.
Каретата спря и жените слязоха от нея. Крепостта беше току до водата, а от другата страна на пристанището се издигаха други две кули — кръгли и по-хармонични, но и те също толкова тумбести и тежки, по-далечната — със странен осмоъгълен връх.
Беше пълно с войници, но явно всички познаваха и уважаваха лейтенант Пиефор и групата необезпокоявано се изкачи по едно външно стълбище, което едновременно изпълняваше ролята и на контрафорс. Мадлен усети, че остава без дъх, стълбището сякаш беше безкрайно. Изкачваха се все по-нависоко, вятърът ги блъскаше и за да не й се завие свят, тя съсредоточи погледа си върху грубите сиви стъпала пред очите си. Малко зад гърба си чуваше Габриел да диша тежко, но отпред лейтенантът неуморно поддържаше енергичното темпо. Най-сетне спряха и след като Пиефор размени няколко думи с един войник, влязоха в замъка.
Сега се намираха в голяма, осемстенна зала с висок таван и елегантни оребрени арки. Изглежда тя се използваше за почивка за стражата. Но двадесетината войници, които основно се забавляваха с игри на зарове, само им хвърлиха по някой и друг безразличен поглед и се върнаха към играта си. Имаше още няколко стъпала, но тук вече бяха защитени от вятъра и стихиите, защото стъпалата бяха вградени в дебелите стени на замъка. Минаха през още една зала — този път по-малка и с повече хора вътре — а после продължиха по дълъг коридор и най-сетне спряха пред масивна дървена врата, където ги помолиха да изчакат.
Мадлен за пръв път изпита несигурност. Дали Луи беше вътре? Какво ще си помисли за натрапването й, дали още държи на нея? С поглед впит във вратата, тя потъна в разсъждения, докато Габриел нетърпеливо тръгна да изучава коридора.
Най-сетне вратата се отвори. Пиефор излезе от стаята и, като се взираше любопитно в Мадлен, каза:
— Госпожице Мондидие, бъдете така добра да влезете, принц Дьо Конде Ви очаква.
С разтуптяно сърце Мадлен пристъпи в стаята. Тежката врата се затвори зад гърба й.
Помещението беше просторно и светло, а спартанската мебелировка се състоеше само от една проста правоъгълна маса, заобиколена с осем-десет грубо сковани стола. Голият каменен под и варосаните стени, чиято единствена декорация бяха един щит и два стари кръстосани меча над огнището, излъчваха някаква старинна военна строгост, сякаш човек пристъпваше във времената на кръстоносните походи.
Конде стоеше пред огнището и ровеше в жарта с един ръжен и Мадлен се спря насред стаята и загледа гърба му. Косата му както обикновено беше събрана в плитка на тила и тя усети, че при вида му през тялото й преминава топла тръпка. Колко е близо! Можеше да го докосне, да погали косите му, да спусне длан по гърба му, да срещне топлината в погледа му.
Едва доловимо прошепна името му, а той бавно, много бавно се обърна и я погледна. Тя също го гледаше, взираше се в лицето му, готова да се усмихне при меките му мили думи.
В следващия миг застина.
Когато той се обърна, Мадлен очакваше радостта й от срещата им да е споделена. Сега Луи я гледаше с дистанцирано безразличие, но под повърхността изглеждаше разстроен, сякаш е видял привидение. За един миг остана безмълвен, сякаш не знаеше какво точно да направи. После пристъпи две крачки към нея, поклони се елегантно и каза:
— Скъпа моя Мадлен, какво неочаквано удоволствие е да Ви срещна отново. Какво Ви води в Ла Рошел, толкова далече от двореца?