— Единственото, което херцогът на Анжу желае, е да се отнесете с измамницата така, както подобава с всеки военнопрестъпник от този род. Да я екзекутирате.
Думите на Малкот имаха изумителен ефект. Конде инстинктивно сви юмруци от гняв и ако не беше самообладанието на Колини нещата можеше да свършат зле. Адмиралът моментално застана между двамата и избута Конде встрани.
— Господине — каза Колини и хвана ръката на Малкот. — Давам Ви думата си, че мадмоазел Мондидие никога вече няма да се върне в двореца.
— В такъв случай мисията ми тук е изпълнена — каза Малкот. — Връщам се в Париж, за да предам обещанието Ви на херцога на Анжу.
Колини затвърди обещанието със здраво ръкостискане и поведе Малкот към вратата.
— А сега, господин Малкот, ще трябва наистина да ни извините, но има и други належащи въпроси, които трябва да обсъдя с принца.
Двадесет и пета глава
ноември 1568 година
Мадлен лежеше на една твърда дървена пейка и стенеше. Беше се събудила върху пейката от болка, без спомен как се е озовала там. Помнеше, че я бяха носили. Натам. Обратно. Тя затвори очи с надеждата да се върне в състоянието на безболезнена забрава, в което така милостиво беше потъвала доскоро.
Спомни си как се беше почувствала — щеше да умре от срам, когато я съблякоха. И как след миг голотата й беше станала напълно безразлична в сравнение с болката. Той беше там, адмиралът, но на разстояние, зад масата, за която я бяха вързали, и тя чуваше само гласа му.
Отговори на всичките му въпроси, искрено, бързо. Нямаше какво да крие. Но камшичните удари все пак обсипаха голото й тяло, а тя крещеше и плачеше.
После той повтори въпросите и тя накъсано и несвързано отговори същото, истината, не, не е шпионка на Катерина Медичи, няма тайни планове, които да осъществи в Ла Рошел, нито атентати, стъкленичката е съвпадение, не знае нищо за никакъв опит за отравяне, не е казала нищо на кралицата, изобщо нищо не знае.
Показаха й клещите и острите шила, бутнаха ги току в лицето й и тя инстинктивно се опита да се дръпне назад. Но металните халки на гърлото и челото й държаха главата й здраво към масата и единственото, което можеше да направи, беше да стисне очи.
После усети остра болка в едната гърда и се чу да пищи сякаш от много далече. Отново прозвучаха въпросите. Нещо студено и метално допря бедрото й, тя се изопна в оковите, но болката ставаше все по-остра, растеше още и още, докато кожата й беше пробита, а от раната шурна кръв. Какво искаше да знае този, какво трябваше да му каже? Да, вярно е, че Катерина от самото начало е знаела за любовната афера, но е чисто съвпадение, не е планирано, не е замисляла нищо лошо, Катерина била тази, която… Тук думите й бяха прекъснати от собствения й писък, когато още едно шило проби гръдта й. Какво е разказала на кралицата? Да, точно тя при обсадата на Париж беше издала, че армията на хугенотите в Сен Дени е на път да се разпадне — Луи й го споделил, Катерина я принудила да й го каже, но не знаела нищо друго, не е издала нищо друго. Тя плачеше, а от гърдите й капеше гореща кръв.
След това усети топлина откъм кофата с въглища долу до краката й. В студеното подземие стана приятно топло. Но докато измръзналото й тяло копнееше да се сгрее, умът й съвсем ясно й говореше, че тази топлина може да означава само опасност. Експлозия от болка обхвана стъпалата й и последните мисли бяха изтикани от съзнанието й, както ураганът помита палубата на бедстващ кораб. Последното, което помнеше, беше миризмата на горяща плът, опушена и сладникава миризма, като от кървавата патица, която леля й сервираше.
Сега лежеше, събудена от болката, с туптящи стъпала. Най-много я болеше дясното стъпало, точно под петата. Мадлен отново отвори очи и се огледа с надежда да се разсее с нещо. Беше нощ и стените на килията тънеха в мрак. През прозореца се виждаше как тънък облачен воал минава пред почти пълната луна, а тя свети бледожълтеникава и ясна. Кога щеше да е пълнолунието? След два дни? Баща й обичаше да гледа луната и нощното небе, изпълнено със звезди. Беше й показвал съзвездията, а тя обожаваше да слуша историите за създаването им, за Андромеда и Касиопея, за Кастор и Полукс. Но най-много й харесваше Хеспер, ярката светла звезда, която изгрява в западното небе, за да се сбогува със слънцето и да приветства идването на нощта. Представяше си я като нощно слънце, особено през пролетта, когато тя светеше толкова силно, че сенките на ябълковите дървета оживяваха тихи и тежки, като сенки на сенки.