Само дето се беше смрачило под сивата сянка на облаците, които вероятно щяха да се извалят по-навътре в сушата.
— Да, какво ще кажете да снимам вас, асистента ви и… момиченцето, предполагам? — продължи Хенри, без да обръща внимание на Глория, вперил смущаващо съсредоточен поглед в Сол.
— Не съм сигурен — отвърна той неохотно, ако не за друго, то заради настойчивостта им. Освен това му се искаше да се измъкне от Брад, който нямаше нищо общо с формалната длъжност „асистент“.
— Аз пък съм — измърмори Глория, като ги гледаше убийствено. Сюзан направи опит да я погали по главата. Отначало момичето изглеждаше така, като че ли ще я ухапе, после с типичния си маниер изръмжа и се отдръпна.
Хенри пристъпи към Сол.
— Как би изглеждала снимка на фара без пазача му? — попита той, но не прозвуча въпросително.
— По-хубава?
— Знам, че сте били проповедник на север — продължи Хенри. — Но ако се тревожите за хората, които са останали в миналото, недейте — няма да бъде публикувана.
Това извади Сол от равновесие.
— Откъде знаете?
Но Брад, вдъхновен от това откритие, се намеси, преди Хенри да е отговорил.
— Ех, този Сол. Истински главорез. Издирват го в десет щата. Ако го снимате, свършено е с него.
Толкова ли важно беше наистина? Макар да беше оставил недовършена работа на север, не беше избягал, нито пък снимката щеше да излезе във вестниците.
Вятърът духаше на силни пориви. Вместо да спори, Сол извади шапката си от задния джоб. Можеше поне малко да го скрие… макар че защо му беше да се крие? Ирационална мисъл. И вероятно не първата ирационална мисъл на пазач на фара на забравения бряг.
— Кажете „зеле“. Кажете „няма тайни“. Бройте до три.
Няма тайни ли?
Брад реши да заеме стоическа поза, която може би беше предназначена да подразни Сол. Глория драматично ги накара да чакат, докато нахлупи качулката си върху главата, а после изтича до скалите в знак на протест, убедена, че Сюзан няма да успее да я хване в кадър. Покатери се върху камъните с гръб към тях, после се обърна и с радостни викове се спусна надолу, като безпричинно крещеше: „Аз съм чудовище! Аз съм чудовище!“
Започна броенето, а Сюзан застана неподвижно, притихна и с леко огънати колене като моряк на кораб, даде сигнала.
— Няма тайни! — подрани Брад с ентусиазъм, за който можеше да съжалява поради досието си на наркоман.
Блесна светкавицата; в периферното зрение на Сол се понесоха черни петънца, събраха се и се задържаха по-дълго от обикновено.
005: Контрол
Бяха изстреляни нагоре по този ужасен коридор между света и Зона X сред липса на въздух, която стъписа Контрол, докато силният сблъсък с тялото на Призрачната птица и тежестта на раницата, която го дърпаше надолу, не го принудиха да се бори срещу това, което парещите му очи и душащото го гърло му казваха, че е солена вода. Беше успял въпреки изненадата да затвори уста и да не обръща внимание на мехурчетата, които се събираха над главата му. Съумя да потисне паниката и писъка си, за да свикне, доколкото можеше, с усещането за хиляди грапаво-гладки повърхности до себе си, които напомняха на вратата, превърнала се в стена, врязваха се в пръстите му, шибаха го по ръцете и краката, като че ли бяха торнадо от лъскави остриета, а Уитби и Лаури, и Грейс, и майка му шпионката, и цялата проклета агенция крещяха „Скачай!“ през безбройните сребристи отражения. Докато дробовете му се пълнеха с вода. Докато се бореше да се отърве от коварната раница, но да не изгуби документа на Уитби в нея; докато се мъчеше да напипа страниците, някои от които се пръснаха във водата, а другите потънаха в тинята заедно с раницата; като тежка хартиена каша, като подгизнал надгробен камък.
Смътно осъзна, че Призрачната птица се е издигнала нагоре към блестящото жълто яйце на отразен ореол, което може да беше слънцето, а може и да не беше. Докато той още гълташе вода между събиращите се кръгове от множество въртящи се ножове, които го гледаха осъдително. Объркан от вихрушката от страници, които се носеха над и под него, лепяха се по дрехите му и се разделяха на миниатюрни водовъртежи, за да се слеят в общия въртоп. В един блед миг успя да зърне ред от текста, но остана без въздух под ударите на множеството тъпи муцуни, които го блъскаха в гърдите.
Едва когато се появи истински левиатан, жадният му за кислород мозък разбра, че са изплували сред стадо риби, подобни на баракуди, в което сега се е врязал по-едър хищник. Връхлетя го ужасната празнота на свободно падане… бързо затварящо се пространство, в което огромната акула беше пресякла водовъртежа и превърнала рибите в ален облак. Някакъв мегалодон. Лаури в още една форма… въздухът изтичаше от устата му като мънички лъжи за света, който бе решил да го задуши и угаси.