Жестове на любов и добрина. Безполезното чувство на вина.
Понякога му липсваха проповедите — ритъмът им, начинът, по който вадеше думите от себе си и ги разпращаше навън, без да прекъсва дълбоката връзка помежду им. Можеше да назове едно нещо и то да проникне в съзнанието на толкова много хора. Но дойде моментът, когато не му останаха думи, когато разбра, че се наслаждава на ритъма на изреченията си повече, отколкото на смисъла им; и тогава за известно време се изгуби в безкрайното море на съмнението, убеден, че се е провалил. Защото се бе провалил. Адските пламъци и апокалиптичните видения, надвисналата заплаха, че демоните ще унищожат света, не могат дълго да крепят човека, без да му отнемат нещо. Накрая той не знаеше какво иска да каже и в какво вярва, така че се отказа от всичко с едно продължително отърсване от целия си живот и избяга колкото можа по-далеч на юг, на колкото можа по-усамотено място. Избяга и от манипулативния си и едновременно с това завистлив баща, който трудно можеше да се понесе за дълго: един тъй далечен мъж, излъчващ толкова малко светлина, сега трябваше да разкрие пред Сол само тези емоции, които не желаеше.
Когато се премести, всичко се промени. В някои отношения се чувстваше много по-различно на юг, отколкото на север. Самият той беше много различен, защото беше щастлив, затова не искаше да признае нито болест, нито нищо друго, намекващо за промяна в нещо тъй съвършено.
Но седмица след случая в двора, докато лежеше в леглото с Чарли, усети странна безчувственост — епизод от може би десетина минути, в който сякаш се отдели от тялото си. Или смущаващите моменти по време на разходките си по брега в околностите на фара, когато уж трябваше да се оглежда за нарушители, но всъщност с удоволствие наблюдаваше птиците.
Поглеждаше към морето и виждаше разни неща, които плуваха в периферното му зрение и които не можеше да си обясни като петънца от слънцето. Дали беше параноя или някакво упорито съмнение, опит на част от мозъка му да съсипе всичко, да го направи нещастен, да го принуди да се лиши от живота, който си бе създал тук?
На фона на този развой присъствието на Леката бригада ставаше все по-нереално, а в дните след снимката беше настъпило някакво временно примирие, взаимно споразумение да не се обвиняват взаимно. Той поправи повредата на лещата, почисти стъклото и си каза, че всеки има право на втори шанс.
Някои от срещите им обаче продължаваха да го изпълват с отчаяние.
Днес например той влезе в собствената си кухня и завари Сюзан да си прави сандвичи без никакво притеснение. Шунката и сиренето му бяха извадени на плота, заедно с белия му хляб, лука и един домат от градината. Сюзан седеше на високото столче под странен ъгъл, с един изправен крак, стъпил на пода, и един свит, което го подразни още повече. Като че нарочно беше застанала така сковано, в поза, толкова изкуствена за нея, колкото изглеждаше за него.
В този момент влезе и Хенри и изпревари въпросите на Сол, като изнесе лекция за това, че не бива да се приемат чуждите вещи за даденост. Че не се правят сандвичи, без първо да попиташ, което изглеждаше едновременно нахално и тривиално.
После почти небрежно попита:
— Тук не стават странни неща, нали, Сол? Наблизо или далеч?
Това не можеше да не предизвика горчива усмивка. Всички знаеха историите с призраци за забравения бряг.
— Сигурно е съвпадение, но откакто откачи в двора онзи ден, показанията на уредите ни полудяха. Понякога изглежда така, сякаш апаратурата се е повредила, но ние я тествахме. Нищо й няма. Прав съм, нали, Сол?
Откачил бил. Хенри определено се опитваше да го предизвика.
— О, да, явно работи — опита се да прозвучи бодро Сол.
Всеки би сметнал Хенри за палячо, а непохватните му опити за разговор — признак на липса на социални умения. Въпреки това успяваше да подразни Сол, дори със самото си присъствие.
Затова той изрита и двамата навън, обади се на Чарли, за да го пита може ли да обядват заедно, заключи жилищните си помещения и подкара към бара, за да си почине.
Селският бар беше импровизирано заведение, чийто стил зависеше от хората, които в момента се навъртаха наоколо. Днес имаше барбекю и хладилник, пълен с местна бира. Хартиени чинийки от рождения ден на някое хлапе — торта със свещи на розов фон. Сол и Чарли седнаха отвън, на верандата, гледаща към морето, на една маса под избелял син чадър.
Говореха си за деня на Чарли на лодката и новодошлия, който си купи полуразрушена от ураган къща, и как Старият Джим трябва да ремонтира бара, защото „не е готино да имаш долнопробен бар на място без читави барове, с които да го сравниш“. И че може би трябва да видят тази рок банда, за която Чарли бе споменал. И че може би вместо това ще прекарат целия ден в леглото.