И че Леката бригада лази по нервите на Сол.
— Хенри е откачен — каза той. — Има поглед на луд погребален агент. А Сюзан го следва навсякъде по петите.
— Няма да се въртят вечно тук — успокои го Чарли. — Все някой ден ще се разкарат. Кретени. Кретенската бригада.
Забавно му беше да изпробва думите, вероятно защото и двамата вече бяха изпили по няколко бири.
— Сигурно, но ме побиват тръпки от тях.
— Възможно ли е да са тайни агенти от горското или службата за опазване на околната среда?
— Естествено, нали по цяла нощ изхвърлям отровни химикали.
Чарли се шегуваше, но забравеният бряг от десет-двайсет години наистина страдаше от хлабавите регулации на „невключена територия“. Дивата пустош криеше немалко ръждясали варели, част от които захвърлени в изоставени ферми, потънали в изгнили борови иглички.
По-късно продължиха разговора си в двустайната къщичка на Чарли надолу по улицата. Няколко снимки на семейството му, малко книги, полупразен хладилник. Нищо, което Чарли да не може да събере в една раница, ако реши да вдигне гълъбите оттук или да се премести да живее при някого.
— Сигурен ли си, че не са избягали от някоя лудница?
Сол се засмя, защото тъкмо предишното лято двама пациенти от санаториума в покрайнините на Хедли бяха успели да избягат и да стигнат до забравения бряг, за да се радват почти две седмици на свободата си, докато полицията не ги залови.
— Ако разкараш лудите, тук няма да остане никой.
— Освен мен — напомни му Чарли. — Освен мен и може би теб.
— Освен птиците, елените и видрите.
— Освен хълмовете и езерата.
— Освен змиите и стълбите.
— Какво?
Дотогава обаче се бяха разпалили твърде много под чаршафите, така че можеха да кажат всичко и го правеха.
Всъщност Глория го накара да отиде на лекар. Рано следобед на другия ден, докато Хенри и Сюзан бяха горе във фара, а той — долу, тя се появи като вярна сянка. Той беше толкова свикнал с нея, че ако не беше дошла, сигурно щеше да си помисли, че нещо не е наред.
— Различен си — отбеляза тя и Сол се позамисли.
Този път тя се бе облегнала на бараката и го гледаше как прекопава градината. Доброволецът Брад беше обещал да му помогне, но така и не дойде. Слънцето над главите им приличаше на огромен разтекъл се жълтък. Вълните устремено вибрираха в съзнанието му, макар и приглушени. Едното му ухо беше запушено, откакто се събуди, без съмнение, защото бе спал на него. Може би наистина беше твърде стар за тази работа. Може би неслучайно пазачите на фарове се пенсионираха на петдесет.
— С един ден по-стар и по-умен — отвърна той. — А ти не трябва ли да си на училище? За да поумнееш и ти.
— Учителите имат друга работа.
— Пазачите на фарове също — изпъшка той, като заби лопатата в пръстта. Усещаше кожата си еластична, безформена, а някакъв тик постоянно трепкаше под лявото му око.
— Тогава ми покажи как и ще ти помогна.
При тия думи той спря, облегна се на лопатата и се вгледа продължително в нея. Ако продължаваше да расте, някой ден от това момиче можеше да излезе нелош футболен защитник.
— Искаш ли да станеш пазач на фар?
— Не, искам да работя с лопата.
— Че тя е по-голяма от тебе.
— Отиди да вземеш друга от бараката.
Да. Тази славна барака, в която имаше всичко… освен когато го нямаше. Той погледна нагоре към кулата на фара, в която Леката бригада сигурно вършеше невъобразими неща със светлинното тяло.
— Добре — съгласи се той и й донесе една по-малка лопата.
Тя отблъсна опита му за обяснения какво да прави с нея, застана до него и започна непохватно да я боде в земята и да пръска буци наоколо, а той благоразумно се отдалечи. Веднъж вече го беше удряла лопата по главата поради близостта до един свръхентусиазиран помощник.
— Защо си различен? — попита тя прямо, както винаги.
— Казах ти, не съм различен. — Малко по-троснато, отколкото му се искаше.
— Напротив — настоя тя, без да обръща внимание на тона му.