— Заради тресчицата — каза той накрая, за да прозвучи по-просто.
— От треските боли, но най-много да ти потече малко кръв.
— Не и от тази — възрази той и отново преви гръб над лопатата. — Тази беше различна. И аз не разбирам какво става, но виждам разни неща в крайчеца на окото си.
— Трябва да отидеш на лекар.
— Добре.
— Майка ми е лекар.
— Вярно.
Майка й беше педиатър, или някога бе работила като такъв. Не беше едно и също. Въпреки че и без разрешително даваше съвети на жителите на забравения бряг.
— Ако аз бях различна, щях да отида.
Различен. В какъв смисъл „различен“?
— Ти живееш с нея.
— Е, и?
— Защо си дошла всъщност? Да ме подлагаш на разпит ли?
— Мислиш си, че не знам какво значи да подлагаш някого на разпит, нали? — каза тя и се отдалечи.
След като Хенри и Сюзан си тръгнаха, Сол се качи на върха на фара и се вгледа в богатия контраст между пясъка и морето, в дълбоките бронзови отблясъци на следобедното слънце. От това място грееше светлина в бури и предизвикани от човека катастрофи, в спокойни времена и катаклизми. Светлина, която бликаше като водопад и дори сама се прекъсваше. Светлина, която пулсираше и трепкаше, притегляше мрака към себе си и го разпръсваше.
Той стоеше тук и първия път, когато видя Хенри; доста месеци бяха минали оттогава. Мъчителните стъпки на Хенри през пясъка към фара бяха пародия на напредъка; той затъваше, залиташе и се бореше за всяка крачка. Мижеше срещу светлината, вятърът заплашваше да отскубне ризата му, която беше толкова широка, че гърбът й се издуваше назад и наляво като платно, обезумяло от желание да се освободи. Зад нея се криеше Сюзан, която Сол в първия момент не бе забелязал. Бекасите дори не си бяха направили труда да се пръснат с обичайното си тракане пред Хенри, а вместо това бяха предпочели да продължат да кълват пясъка, и чак в последния момент да разперят крила и да избягат от тромавото чудовище. В този момент Хенри приличаше на непохватен богомолец, дошъл на поклонение.
Оставиха апаратурата си — металните кутии със странните уреди и циферблати. Почти като заплаха. Заплюване на мястото; правото на новите заселници. Ще се върнем. Сол не разбираше и половината от това, което гледаше, дори отблизо. Пък и не искаше — не желаеше да знае какво има от страната на свръхестественото и какво — от тази на научното. Пребиотични частици. Призрачна енергия. Огледални стаи. Лещата беше достатъчно чудо, като се имаше предвид какво прави, и без да се опитва да й придаде допълнително значение.
Коляното го болеше и скърцаше силно, докато преглеждаше оборудването на Леката бригада. Търсеше нещо, което знаеше, че вероятно няма да разпознае, и си мислеше как човек може да бъде повален от най-различни болежки, така че нищо няма да му стане, ако малко се погрижи за себе си. Особено като се имаше предвид, че Чарли е със седем години по-млад. Това обаче само прикриваше мисълта, която вече прозираше зад пристъпите на паника: че нещо наистина не е наред, че се чувства като чужденец в собствената си кожа, че сякаш нещо друго започва да наднича през очите му. Зараза — тази мисъл се промъкваше от време на време между будното състояние и съня, между съня и будното състояние, носеше се в браздата между двете.
Имаше чувството, че нещо все повече си идва на мястото, и това го объркваше и плашеше.
За щастие, майката на Глория, Труди Дженкинс, се съгласи да го приеме веднага, около час преди мръкване. Тя живееше на запад, в една отдалечена дървена къща, и Сол отиде дотам с пикапа. Паркира на черната алея, над която бяха надвиснали дъбове, магнолии и палми. Зад ъгъла надничаше верандата, която беше голяма почти колкото къщата и имаше гледка към плажа. Ако поискаше, Труди можеше да дава стая под наем за туристи през лятото.
Носеха се слухове, че е дошла на забравения бряг след споразумение с прокуратурата по обвинение в трафик на наркотици преди повече от десет години. Но каквото и да беше миналото й, тя имаше здрава ръка и трезва глава, и беше по-добре да отиде при нея, отколкото в клиниката на още петдесет мили навътре в сушата или при стажанта доктор, който от време на време посещаваше селото.
— Влезе ми едно парченце…
Другото беше, че с Труди можеше да говори за убождането. Беше пробвал с Чарли, но по някакви причини, които не можеше да проумее, колкото повече разговаряше с него, толкова по-силно ставаше усещането, че му натрапваше проблема си и не знаеше колко още ще понесе партньорът му.