После светна лъчът и скри червената светлина, а Сол се отдръпна и седна на най-горното стъпало, за да наблюдава няколко минути работата на прожектора, преди да слезе да се погрижи за другите си задачи.
В нощите, когато фарът работеше, не биваше да спи, но в един момент осъзна, че е заспал на стъпалото и че сънува, и че не може да се събуди и не бива да се опитва. Затова и не го направи.
Звездите вече не грееха, а летяха и се стрелкаха из небето така устремено, че не можеше да ги проследи. Имаше чувството, че нещо далечно се е доближило, че самите звезди са се придвижили насам, защото ги виждаше като нещо повече от малки точици светлина.
Вървеше по пътеката към фара, но луната кървеше в сребърния си кръг и той знаеше, че със Земята се е случило нещо ужасно, щом Луната умира и всеки момент ще падне от небето. Океаните бяха станали гробища от боклук и всевъзможни мръсотии, изхвърляни някога в света на природата. Войните за оскъдните ресурси бяха превърнали цели страни в пустини на смърт и страдание. Бяха плъзнали безброй болести и животът беше започнал да мутира в други форми, които стенеха и скимтяха в мръсните, опожарени останки на някога могъщи градове, осветени от лумналите огньове, в които пращяха димящите кости на странни, разкривени трупове.
Тези тела лежаха проснати по земята около фара. Дълбоки бяха раните им, ярка кръвта им и силни стоновете, внезапни и безполезни като насилието, което продължаваха да упражняват един върху друг. Но докато вървеше между тях, Сол имаше чувството, че те съществуват някъде другаде, и само някакъв скрит импулс, като космично течение, ги тласкаше да се проявят на това място, край тъмната кула на фара, обгърната в спирала от сенки и пламъци.
От този пейзаж се появи и Хенри — на вратата на фара, със зловеща усмивка на лицето, която ставаше все по-широка, докато не изкриви челюстта му. От него изригнаха безмълвни думи: И Бог каза: да бъде светлина. Бог го каза, Сол, и дойде отдалеч; дома Му го няма, но целта Му остава. Защо Го лишаваш от новото Му царство? Тези думи бяха обвити в такава тъга, че Сол потръпна от тях, от Хенри. Докосваха всичко, което бе оставил зад гърба си.
Вътре във фара вместо стълбите, водещи нагоре, Сол намери широк тунел, спускащ се в земята — невъобразима спирала, която се виеше все по-надолу.
Зад него Луната се напълни с кръв и полетя към Земята сред тъй горещи пламъци, че той усети топлината им. Мъртвите и умиращите бяха подели вика на настъпващото забвение.
Той затвори вратата след себе си и пое по неочаквания път, водещ надолу, като плъзгаше ръка по леденостудената стена. Виждаше стъпала толкова далеч под себе си, че или сам се наблюдаваше от голяма височина, или тялото му беше станало високо като фара; а след всяка стъпка се разкриваха нови и нови етажи.
Хенри обаче продължаваше да върви до него, нежелан, а стълбите се пълнеха с вода, която прииждаше на силни вълни и с яростен звук, и скоро голяма част от тялото му вече бе потопена, фината риза на Хенри се изду, но Сол продължи да слиза, докато водата покри и главата му и не можеше да диша; олюлявайки се, отвори очи, за да види огненото зелено злато на думите върху стената, които се появяваха пред погледа му, изписвани от невидим писец.
Макар да знаеше, че думите идат от него, че винаги са идвали от него, че излизат беззвучно от устата му. И че говори вече от дълго време; че всяка дума разнищва мозъка му по малко и облекчава напрежението в черепа му. А това, което се криеше долу, каквото и да бе то, чакаше цялото му съзнание да се обели като ябълка. Ослепителна бяла светлина, растение с листа, оформящи неравен кръг, бодлива треска, която не беше треска.
Когато се събуди, седеше на стол пред фара. Нямаше представа как се е озовал там. Думите бяха живи в него — проповед, която излизаше, независимо дали я желаеше. Независимо дали щеше да го погуби.
Там където се крие душащият плод от ръката на грешника ще раздам семената на мъртвите за да споделя с червеите.
008: Призрачната птица
Малко след бурята пътеката, по която вървяха, зави обратно към морето по склона на разпилените покрай брега възвишения. Влажната земя, споменът за тъмните ручейчета, придаваха на новозасятата почва почти радостен вид. Пред тях се разстилаха зелените контури на сушата, осветени от тъмното златисто сияние на късния следобед. Нищо зловещо не се бе завърнало в небето, но сега вървяха през свят на разрушени неща, на полускършени силуети на фона на блестящия хоризонт.