— Какво е станало тук? — попита Призрачната птица, преструвайки се, че това е негова територия. Може би беше.
Контрол дълго време не каза нищо, сякаш вече не вярваше на думите. Или беше започнал да цени отговорите, които му даваше мълчанието.
Но тук се бе случило нещо лошо.
В търсене на път към брега, по който да не се издерат в тръстиките и кактусите, нямаха друг избор, освен да навлязат в спомена за касапницата. Стара гума, пълна с кал, стърчащ от нея ботуш. Матов отблясък от автоматична пушка, скрита във влажната трева. Следи от запалени и набързо потушени огньове, вдигнати палатки, после и съборени и разкъсани — видно бе, че от военното командване не е останало нищо.
— Това не е работа на бурята — отбеляза тя. — Това е старо. Кои са били?
Отговор отново не последва.
Стигнаха до върха на леко възвишение. Долу лежаха останките на камион, два джипа, единият от които напълно изгорял, почти разпаднала се ракетна установка. И всичко това нежно обгърнато, потънало в мъхове, треви и пълзящи растения. Смущаващи намеци за пожълтели кости сред парцали от избелели зелени униформи. Единствената миризма беше едва доловимото ухание на лилаво-белите диви цветя, които кимаха ожесточено на вятъра.
Беше спокойно. Призрачната птица беше спокойна.
— Не може да са войници, заварени тук от разширяването на Зона X, освен ако тя по някакъв начин не ускорява разложението.
Тя се усмихна, благодарна, че чува гласа му.
— Да, много са стари.
Повече я интересуваше обаче друг елемент от картината, която се бе разкрила пред очите им.
Плажът и успоредната му ивица земя бяха претърпели някакво катастрофално събитие, бяха се издълбали и преобразили, така че сега една огромна бразда на брега беше пълна с дълбока вода, а по затревената пръст от другата й страна се простираха големи следи или просто ефектът от ускорена ерозия. Пред очите й изплува видение на нещо чудовищно, което се измъква на брега, готвейки се за нападение.
Той посочи големите ровове.
— От какво са?
— Торнадо?
— Нещо е дошло от морето. Или… това, което видяхме в небето?
Вятърът развя малък прокъсан оранжев флаг, забит на кол в земята близо до съборените палатки.
— Нещо разярено, бих казала аз.
Любопитно. На брега, скрита зад туфа морски овес, намериха гребна лодка, изтеглена над края на прилива. Веслата си бяха на мястото. Изглеждаше така, сякаш отдавна стои там и ги чака. Смесица от тъга и безпокойство обзе Призрачната птица. Може би лодката е била оставена за биолога, но вместо нея я намериха те. Или съпругът на биолога не е успял да стигне до острова и тази лодка го доказваше. Независимо от това, тя не можеше да разбере смисъла й, освен че с нея можеха да стигнат до другия бряг.
— Имаме достатъчно време — каза тя.
— Сега ли искаш да отидем? — попита невярващо Контрол.
Може би беше глупаво, но тя не искаше да чака. Имаха още един час истинска светлина и после ореола на сенките, преди да се спусне самият мрак.
— Предпочиташ цяла нощ да спиш при скелетите ли?
Тя знаеше, че вече изобщо не му е до спане, защото е започнал да получава халюцинации. Падащите звезди се превръщаха в бели зайчета, изпълваха небето и само петна от тъмнина насичаха скачащите им форми. Страхуваше се, че съзнанието му играе номера, за да прикрие нещо още по-тревожно, което само тя виждаше.
— Ами ако е дошло от сушата?
Тя му го върна:
— Ами ако е някъде зад нас в блатата? Лодката е здрава. И имаме време.
— Не ти ли се струва подозрително, че лодката ни чака просто ей така?
— Може би за първи път имаме късмет.
— А ако нещо изскочи от водата?
— Ще гребем назад. Бързо.
— Смел ход, Призрачна птицо. Смел ход.
Тя обаче се страхуваше също колкото него, макар и не от същите неща.
Докато потеглят, слънцето вече беше започнало да залязва над огромната издигната част от брега, а после и зад редицата от пясъчни наноси. Водата блестеше като тъмно злато. Небето сияеше в наситено розово, нащърбено само по края от сиво-синкавия здрач. Над главите им летяха пеликани, кралски чайки гравираха въздуха с остри математически уравнения, а гларусите кръжаха, напрягайки крила срещу вятъра.