От ударите и пръските на веслата им се образуваха малки златисти водовъртежи, които постепенно се сливаха с огледалното течение. Носът на лодката излъчваше груб прагматизъм, който на фона на цялата тази светлина изглеждаше много сериозен на Призрачната птица, като че ли това, което правеха, притежаваше някакъв особен смисъл. Движенията им вдъхваха цел, гребането — успокоение. Те трябваше да гребат към острова; това бе тяхната участ — да бъдат тук, на това място. Тревогата й, че може да намерят биолога и съпруга й на острова, да стоят там и да я гледат, се преобърна или заличи, изгуби се, поне временно, във водата.
Дългата, широка ивица от зелено, която всъщност бе островът, от това разстояние изглеждаше неравна и рошава заради шепата високи дъбове и борове, които прорязваха хоризонта заедно с разрушената кула на фара. Затворено между тях: спокойното неподвижно небе и вечно неспокойното море, и островът, искрящ, нито близо, нито далеч, заобиколен от оптично изкривяване, сякаш излъчваше силна топлина. От двете страни между тях се плъзгаха тесни, скалисти островчета с разкривени борове; силуетите на тези аванпостове бяха разширени от неравната сиво-черна линия на колонията от стриди, стърчащи изумително бели от мъртвите черупки, разтворени от птиците.
Не разговаряха, дори когато се налагаше да коригират курса леко на запад, за да избегнат внезапните плитчини, или когато силен порив на течението и вълните, разбиващи се над носа, ги принуждаваха да гребат по-енергично. Чуваше се само неговото несдържано пъшкане и нейното тежко дишане, в ритъм с движенията на веслото й и лекото потропване на неговото в ръба, защото не успяваше да замахва със същата плавност като нея. В миризмата на потта му и саламурената вода, в този внезапен остър мирис, почти аромат, се усещаше искрено усилие. Обтягането на трицепсите и предмишниците й, докато напрягаше мускули. Последващата приятна болка, която й показваше, че това е усилие, че е истинско.
С отслабването на светлината морето постепенно съблече златистия си блясък, а въгленочерната сянка на лодката се сля с тъмносините багри, превземащи морето, и лилавите пръски на небето. С настъпването на сумрака нещо в гърдите й се отпусна и тя започна да гребе още по-спокойно и силно, поради което Контрол я погледна намръщено през рамо. Усещаше кратките му, преценяващи погледи и понякога се обръщаше, за да ги притъпи или неутрализира.
Разрушеният фар ставаше все по-голям на фона на задълбочаващата се нощ. Макар опустошен и обрулен от ветровете, ерозията и бурите, той продължаваше да ги зове като маяк, да излъчва усещане за живот, което тя не можеше да пренебрегне. В него имаше нещо особено, благородно едва ли не, нещо в студа и сенките на дърветата; въпреки всичко фактът, че това място още съществува, я изпълваше едновременно с тъга и гордост. Неочаквано чувство. Дали и биологът се бе чувствала така, ако е идвала тук? Не мислеше така. Биологът със сигурност би видяла първо всичко, което го заобикаля.
По-слабата тъмнина между очертанията на острова и морето се бе превърнала в разнебитен кей, издигнат под лек наклон от морето, така че половината от него беше потопен, а брегът от двете му страни беше изкуствено съграден от бетон и камъни. Нямаше и помен от пясъчна ивица, докато далеч на запад не зърнаха матово бялата усмивка на извивката на брега.
Фарът не светеше, но шумните птичи ята, настанили се в дърветата за през нощта, се мъчеха да надвикат вълните и дрезгавите им крясъци се носеха през воя на вятъра. Траекториите на прилепите в небето приличаха на маршрут, начертан от пиян навигатор, а телцата им случайно и непредвидимо скриваха звездите.
— Нямаш ли чувството, че някой ни наблюдава? — прошепна тя.
— Не.
Гласът му беше пресипнал, като че не бе спирал да й говори — ефект от вятъра и соления въздух.
— Аз имам.
— Птици. Прилепи. Дървета.
Само че го каза твърде пренебрежително. Той също не вярваше, че са само птиците, прилепите и дърветата.
Гърлените плисъци на водата, докато изтикваха лодката към кея, вълните, които обливаха камъните долу, а после се отдръпваха, скърцането на дъските, когато стъпиха на покритата с тях пътека. Безименните птици по дърветата замлъкнаха, но от разни страни на обраслата околност на фара продължаваше да се носи пулсиращо крякане. Някъде отвъд него — целенасочените стъпки на средноголям бозайник, проправящ си път сред храсталаците. А над тях се издигаше бледият, почти светещ нащърбен шип на фара, обгърнат от тъмното небе и звездите, подредени около него, сякаш е центърът на вселената.