— Не още. Още не. Закуси нещо. После подай официална молба.
И тя отново се зачете.
Контрол се огледа объркано наоколо. Маниакално подредено, точно както му се бе сторило на пръв поглед. Автоматични оръжия, прецизно наредени на отсрещната стена, до матрака, покрит с изпънати и подпъхнати чаршаф и одеяло. Омачкана малка снимка с изгладени ръбове на приятелката й, подпряна на една лавица. Консерви с храна, наредени по дългата стена, протеинови блокчета. Чаши и шишета с питейна вода, добита вероятно от някой поток или кладенец. Ножове. Примус. Тенджери, тигани. Пренесени от „Съдърн Рийч“ или насъбрани от заловения конвой на брега? Не искаше да знае каква част от това е намерила на острова.
Тъкмо се канеше да стане и да си вземе консерва, когато тя пръсна страниците на пода между двамата, точно върху мокрото петно от дъжда.
— Мамка му.
Той се спусна на четири крака, за да ги вдигне.
Грейс заби дулото на оръжието си в главата му близо до ухото.
Той замръзна на място, обърнал поглед към спящата Призрачна птица.
— Истински ли си? — попита Грейс пресипнало, сякаш гласът й бе посивял заедно с косата. Нима бе пропуснал да отгатне нещо съществено по обувката и превързания й пръст?
— Грейс, аз…
Тя го перна по челото с цевта, после заби още по-дълбоко дулото в кожата му и прошепна в ухото му:
— Не използвай шибаното ми име. Да не си посмял да споменаваш имена! Никакви имена. То може още да знае имена.
— Какво може да знае имена? — Преглътна думата „Грейс“.
— Не трябва ли вече да знаеш? — Презрително.
— Остави оръжието.
— Не.
— Може ли да седна?
— Не. Истински ли си?
— Не знам какво значи това — отвърна той колкото можеше по-спокойно. Почуди се дали е достатъчно бърз, за да се отмести и да изблъска пистолета, преди да е пръснала мозъка му.
— Мисля, че знаеш. Подправен. Развален. Халюцинация. Привидение.
— Истински съм, колкото и ти.
Но казано с таен страх, който не желаеше да изрази на глас. И с мисълта, че не иска да знае какво е преживяла Грейс, откакто я видя за последен път. Не беше сигурен, че сега я познава. Не повече, отколкото познаваше и себе си. Сега.
— От кой сценарий бягаш? Централата или „Л“?
— „Л“ ли? — Абсурдни мисли. Лъжа? Леща? Лесбийка? После се сети, че има предвид Лаури. — От нито едното. Измъкнах се от хипнотичните внушения. Освободих се.
Не беше сигурен, че вярва в това.
— Да направим ли тест?
— Не се и опитвай. Сериозно говоря — недей.
— И не бих — отвърна Грейс, сякаш я бе обвинил в тежко престъпление. — Това е номер на „Л“. Но вече познавам признаците. Всички изглеждате като ощипани, има една особена бледност. Ръцете се изкривяват като лапи с нокти. Навсякъде си личи неговият подпис.
— Остатъчни ефекти. Просто остатъчни ефекти.
— И все пак признаваш.
— Признавам, че не знам защо, дявол да го вземе, си опряла пистолет в главата ми! — изкрещя той.
Призрачната птица наистина ли нищо не чуваше или се преструваше на заспала? И в този момент, сякаш за да го уличи в лъжа — ето го това, което Призрачната птица бе нарекла „сиянието“ — любопитно, интригуващо, въпросително. Надигна се като стягащо чувство в гърдите му, спазъм в лявото бедро, докато още стоеше на четири крака, подложен на разпит от помощник-директора.
Пауза, усилен натиск на дулото в главата; той потрепна. После натискът изчезна заедно със сянката й. Контрол вдигна очи. Грейс отново се беше облегнала на стената, все още с оръжието в ръка.
Той седна, подпря ръце на бедрата си, пое си дълбоко въздух и обмисли възможностите си. Това беше от онези ситуации на терен, които майка му наричаше „или без или“. Или да намери начин да изглади нещата, или да се пробва с пушките до стената. Трудно можеше да се нарече избор. Не и докато Призрачната птица не беше в играта.
Бавно и внимателно взе трите си страници на Уитби от пода и си наложи да заобиколи опасността на момента.
— Така ли посрещаш гостите обикновено?
Лицето й сега беше безизразна маска, която го предизвикваше да я предизвика.
— Понякога дърпам спусъка. Контрол, не ме интересуват глупости. Представа си нямаш какво съм преживяла. Кое може да е реално и кое — не…