— Щом си го планирала, значи има мисия?
— Не си ли личи? — Многозначителна, иронична усмивка. С променен тон, като че си даваше сметка, че Призрачната птица, която бе започнала да се размърдва, може би ги слуша. — Мисията е оцеляване, Джон. Мисията е да продължавам да живея ден след ден. Държа се. Следвам определени протоколи. Внимавам и си трая.
Грейс беше готова да изживее дните си тук. Вече се беше предала на тази парадигма.
Призрачната птица се надигна и се подпря на една ръка. Не изглеждаше уморена. Погледът й беше като оръжие; сякаш вече нямаше нужда от пистолет или нож. Не приличаше на човек, който ще остане доволен, че е бил упоен, така че Контрол й спести тази новина. Респект и страх проличаха в погледа на Грейс, защото вече не беше спяща купчина на пода.
— Какво нападна конвоя? — попита Призрачната птица.
Без „добро утро“, без интерес към това, за което говореха. Какво ли бе чула, докато лежеше там? Какво бе проникнало в замъгления й мозък за фалшивите копия и двойника на директора?
Грейс се засмя мрачно и сви рамене, но не отговори нищо.
Призрачната птица също вдигна рамене, взе едно протеиново блокче, разряза го с ножа си и го погълна. Между хапките:
— Отвратително и развалено. Срещала ли си нещо необичайно на острова?
— Тук всичко е необичайно — отвърна Грейс уморено, сякаш много пъти бе чувала този въпрос.
— Виждала ли си биолога?
Директен въпрос; Контрол напрегнато очакваше отговора.
— Дали съм виждала биолога? — Прехвърли въпроса, оглеждайки го от всички ъгли. — Дали съм виждала биолога?
Закопчалката на кобура защрака по-бързо, а рисунъкът с ножа в земята стана по-сложен. Това охлюв ли беше? Две преплитащи се спирали? Морска звезда или просто звезда?
— Отговори ми, Грейс. — Призрачната птица се надигна и застана пред тях с отпуснати до тялото ръце — спокойната, но съвършено балансирана поза на човек, който очаква проблеми. Ако е преминавал военно обучение.
Светлината през прозореца на площадката потъмня като сянка заради преминаващ облак. Една птица отвън мърмореше или шепнеше в такт с окръжностите, които описваше върхът на ножа. Отдалеч се донесе внушение за нещо звучно, скръбно, може би ехо от камъните на фара. По стената притича гущер. Контрол не знаеше дали да се тревожи за нещата на преден план или за тези на заден. Това беше единственият важен въпрос за Призрачната птица и той не знаеше какво ще направи тя, ако Грейс не отговори.
Грейс погледна към него и каза:
— Ако седна тук да разказвам на това копие — тя посочи към Призрачната птица, — всичко, което съм открила, ще си седим тук, докато адът замръзне.
— Просто отговори на въпроса — процеди Призрачната птица.
— Само преминаваме ли? — попита Контрол. — Трябва ли да продължим?
В определен смисъл всичко се свеждаше до това. Не до въпроса на Призрачната птица, а до настройката на Грейс, до постоянното подозрение, което го изморяваше.
— Знаете ли откога съм на този остров? Питахте ли ме за това?
— Виждала ли си биолога? — настоя Призрачната птица с особено насечено ръмжене.
— Попитайте ме.
Ножът се заби, треперейки, в дървения под на площадката. Ръката върху кобура застина.
Контрол хвърли бърз поглед на Призрачната птица. Да не беше пропуснал нещо важно?
— Откога си на този остров? — попита той.
— От три години. Тук съм от три години.
Навън всичко изглеждаше неподвижно, невъзможно неподвижно. Гущерът замръзна на стената. Контрол замръзна в мислите си. Удовлетворение, което Грейс не можеше да потисне, запечатано в уморените й черти. Задето им бе казала нещо, което не можеха да знаят, не можеха да предвидят.
— Три години — повтори той; прозвуча като молба да го повтори.
— Не ти вярвам — каза Призрачната птица.
Великодушен смях.
— Не ви обвинявам особено. Изобщо не ви обвинявам. Прави сте. Аз сигурно съм някаква смахната кучка, полудяла от самота тук. Която не може да се справи със собственото си положение. Сигурно съм се побъркала. Естествено. Как иначе. Само че това…
Грейс извади няколко листа от раницата си. Крехки, жълтеещи, с ръкописен текст върху тях. Ръждив кламер в ъгълчето.