Тя ги хвърли в краката на Призрачната птица.
— Прочети. Прочети това, преди да си губя времето да ти разказвам други неща. Просто го прочети.
— Какво е това? — попита Контрол. Част от него не искаше да знае. Не му трябваше нова дислокация.
— Последната воля и завещание на биолога — отвърна Грейс.
Част II
Неподвижна светлина
Писането за мен беше като опит да запаля двигател, който не е работил от години, мълчал е и е ръждясвал на празен паркинг — задавен с вода и мръсотия, пълен с мравки, паяци и хлебарки. Пълзящи плевели и треви влизат в него, никнат от него. Кашля и плюе, изригва листа и прах с глас, който напомня на моя, но не е същият като преди; всъщност доста рядко използвам истинския си глас.
Много време е минало, откакто редях думи върху хартия, и досега не бях изпитала потребност да го правя отново. Тук, на острова, почувствах по-остро от всякога, че не бива никога да допускам да излизам от момента. Да излезеш от момента, е опасно — да оставиш нещата да се промъкнат, както си искат, защото после няма настояще, в което да се върнеш. Едва напоследък започнах да чувствам нещо като липса, нещо извън мисълта, че на това място само ще съществувам, за да доизживея определените си дни. Нито пък имах интерес към повествование, записване или предаване на онова, което започна да ми изглежда толкова земно и обикновено. Може би затова не е чудно, че няколко пъти се захващах да пиша това, а после зарязах три или четири чернови на този… документ? Това писмо? Каквото и да е това то.
А може би и ме обзема колебание, защото когато мисля за писане, поглеждам към света, който оставих след себе си. Светът от другата страна, когато мислите ми изобщо се обърнат към него, е мъглява, неясна сфера, излъчваща слаба светлина, осеяна с разнородни гласове и образи, които прорязват очите и умовете като бръснач, и никой от нас не успява даже да мигне. Изглежда като мит, като митична трагедия, лъжа, че някога съм живяла там или че в него още живее някой. Някой ден рибата и соколът, лисицата и бухалът ще разказват по свой начин за безплътното кълбо от светлина и неговото съдържимо, за всички отрови и скърби, изтекли от него. Ако човешкият език значеше нещо, можех и аз да го разкажа на вълните или небето, но какъв е смисълът?
И все пак, след като реших най-после да позволя на сиянието да ме превземе, след като му се съпротивлявах толкова години, ще пробвам още веднъж. Кой ли ще прочете това? Не знам и не ме интересува особено. Може би го пиша просто за себе си, така че да остане още едно сведение за това пътуване, дори да съм в състояние да разкажа само първата част на нещо много по-дълго. Но ако някой го прочете, нека да знае, че не съм живяла тук в очакване на спасение, с надеждата за тринайсета експедиция. Ако светът от другата страна е изоставил цялата идея за експедициите, може би това е доказателство за внезапна проява на здрав разум. Но само след няколко дни онзи свят и опасностите на този, в който живея, няма да ме тревожат толкова.
01: Сиянието
В началото пред мен беше все островът, там някъде, до брега, и присъствието на съпруга ми в трохите от бележки, които намирах по пътя и които се надявах, че идват от него. Под камъни, забодени на клони, сгърчени мъртви на земята. Всички бяха важни за мен, независимо кои бяха реални и кои — въпрос на случайност и съвпадение. Достигането до острова тогава не значеше нищо. Все още бях вкопчена в идеята за каузалността, за целта, в смисъла, в който биха разбрали тази дума в „Съдърн Рийч“. Но какво се случва, когато откриеш, че цената на целта е да направиш много други неща невидими?
Според дневника му на съпруга ми са му били нужни шест дни, за да стигне до острова първия път. На мен ми отне малко повече. Защото правилата се бяха променили. Защото земята, която един ден бе здрава и твърда, на следващия ставаше несигурна, а понякога даже сякаш се разпадаше под мен. Светлината във фара зад гърба ми ставаше все по-силна и заревото бе започнало да превзема небето; в повече дни, отколкото би трябвало да е възможно, през бинокъла си виждах знак от нещо огромно, което се надигаше от морето в непрекъсната бавна вълна. Нещо, което още не бях готова да видя.
Отпред птиците, които се стрелкаха в небето, оставяха размазани цветни следи, напомнящи на други версии на самите тях, което би могло и да е халюцинация. Въздухът изглеждаше податлив, сякаш можеше да бъде убеден или принуден. Чувствах се в капан; вечно пътуваща, никога не стигаща, и скоро ми се прииска да намеря място, за което да се престоря, че е „базов лагер“ поне за малко — място, което можеше да потуши непрестанното отчаяние от факта, че не мога да се доверя на местността, през която пътувам; единствената ми котва беше самата пътека, която, макар и все по-обрасла, все по-витиевата, никога не прекъсваше, никога не изчезваше в нищото.