Щом той се усмири, тя се отдръпна, изправи се и насочи вниманието си към Грейс. Един въпрос все още чакаше да бъде зададен. Ни звук от сприхавите гнездящи птици, нито натрапчив шум от вълните и вятъра, само собственото им дишане и консервата с печен боб, която Грейс побутваше с крак.
— Къде е биологът сега? — попита Призрачната птица.
— Не е важно — отвърна Контрол. — Дребна подробност. Муха или птица, или нещо друго. Или нищо. Мъртва?
Грейс се изсмя по начин, който не допадна на Призрачната птица.
— Грейс?
Нямаше да й позволи да се измъкне.
— Да, определено е жива.
— И къде е?
— Някъде там.
Мелодичният звук се усили. Свърза се с далечно усещане за тежест и движение, обем и субстанция, и намерение, и още нещо в съзнанието на Призрачната птица, и нямаше никакъв начин да го отхвърли.
— Не „някъде там“.
Грейс кимна, уплашена. Това вече не можеше да им каже, след всички невъзможни неща, които се бе наложило да им съобщи.
— Биологът идва насам.
Връщаше се на мястото, на което някога бе живял бухалът. Връщаше се на мястото, на което сега се намираше нейният двойник. Този звук. По-силен. Пращенето на клони… или стволове.
Биологът слизаше по склона.
В цялото си величие и чудовищност.
Призрачната птица я видя от прозореца на площадката. Силуетът на биолога, сливащ се с нощта, постепенно се очерта, тялото й си проби път към съществуване с потрепване и тропосване сред искрящата вълна, заляла реалността на гористия хълм. Голямото туловище разтрисаше гората с грохота и трясъците на дърветата, които падаха в плъзгащия се, но същевременно тромав и приглушен мрак, и ставаха на трески от мускулите зад изумрудената луминесценция, прозираща в чернотата. Миризмата, предхождаща биолога: тежка саламура, мазнина и някаква остра, намачкана билка. Звукът, който издаваше: сякаш вятърът и морето бяха връхлетели заедно, следвани от отзвука на резониращо стенание. Търсене. Изследване. Общуване или общение. Това Призрачната птица познаваше, това разбираше.
Хълмът оживя и запълзя надолу към разрушения фар, сигурно и непоколебимо като поток от лава. Това нашествие. Тези тъмнини, преобразуващи се в могъща форма на фона на нощното небе, осветена от отраженията на облаците и още по-плътната сянка на линията на дърветата и горите.
Спускаше се към фара — тази странна тежест, този левиатан, който някак едновременно беше тук и не беше, а Призрачната птица само стоеше на прозореца и го чакаше, докато Грейс и Контрол й крещяха да се махне оттам, но тя не отиваше при тях, нито им позволяваше да я дръпнат от прозореца; стоеше там като капитан на кораб в лицето на внушителна буря, вдигаща огромни вълни. Грейс и Контрол ги нямаше, бяха избягали надолу по стълбите, когато туловището се блъсна в прозореца и вратата долу, от което се посипаха камъни и тухли. Подпря се на фара и кулата устоя, но едва-едва.
Песента беше станала непоносимо силна. Вече напомняше на басови струни на чело, на насечени гърлени звуци, на зловещо и скръбно оплакване.
Огромната фигура се простираше пред Призрачната птица с вълнистите си, размазани краища, плъзгащи се към някакво друго място. Планината-биолог стигна почти до перваза — толкова близо, че можеше да скочи на онова, което служеше за гръб. Внушението за плоска, широка глава, преливаща направо в торса. Внушението — далеч на изток, далеч над фара — за масивната крива и извивка на устата, и хълбоците, издълбани от тъмни хребети като на кит, засъхналите водорасли, висящи по тях, непоносимата миризма на океан. Зелено-белите звезди на рачетата по гърба й сред стотици миниатюрни кратери, приливни езерца от времето, прекарано неподвижно в дълбока вода, времето, изгубено в този огромен мозък. Избледнелите, матови белези от сблъсъци с други чудовища.
Имаше много, много блестящи очи, напомнящи на цветя или разтворени морски анемонии; цъфтеж на много очи — нормални, париетални и прости — по цялото тяло, живо съзвездие, откъснато от нощното небе. Нейните очи. Очите на Призрачната птица. Гледаха я в обширното си, немигащо множество.