Обзе го унес, сънливост. Връхлетя го паника, отстъпи назад и замахна с брадвата над главата си, а когато Хенри вдигна ръце да се предпази, я заби в дъсчения под. От удара ръцете му се разтрепериха и едната китка го заболя.
— Махайте се. Веднага. Всички.
— Махайте се от фара. Махайте се от главата ми. В мрака на всичко златно ще се разтвори плодът за да разкрие откровението на фаталната мекота на земята.
Отново настъпи дълго мълчание, а непознатата стана някак по-висока, по-изправена, по-сериозна, като че ли насочи към него цялото си внимание. Студенината и спокойствието й го плашеха до смърт.
— Изследваме нещо уникално, Сол — каза Хенри накрая. — Затова може би ще ни простиш нетърпението, потребността да положим повече усилия…
— Просто се разкарайте — повтори Сол и измъкна брадвата си от пода, въпреки че не беше лесно. Хвана я високо за дръжката, защото само така би свършила работа от толкова близко разстояние. Вече го изпълваше ужас — че няма да си тръгнат, че няма да ги накара да се разкарат. А в главата му още горяха хиляди фарове.
Хенри обаче само сви рамене.
— Както желаеш.
Твърдо решен въпреки немощта да наруши мълчанието, което оставяха като капан след себе си:
— Вие приключихте тук. Ако отново се появите, ще се обадя в полицията.
Странно, но макар думите да излязоха от неговата уста и да ги мислеше сериозно, веднага се усъмни в истинността им.
— Но ще бъде красива сутрин — каза Сюзан. Метна думите като нож от сарказъм.
Хенри почти изкриви тяло, за да не докосне Сол на излизане, сякаш пазачът беше направен от крехък кристал. Жената се усмихна загадъчно, разкривайки всичките си зъби, преди да свие по стълбите.
После изчезнаха.
Когато се увери, че няма да се върнат, Сол се наведе да включи прожектора. Трябваше му известно време да загрее, а и се налагаше да мине по целия списък от тестове, за да се увери, че Хенри и съзаклятниците му не са променили посоката на основните отражателни повърхности на лещата. Междувременно, без да пуска брадвата, реши да слезе и да провери дали онези тримата още не се мотаят долу.
На приземния етаж нямаше и следа от тях. Отвори вратата, очаквайки да види как се отдалечават от фара или се качват в кола. Но дори като включи външното осветление, не видя и помен от тях или от превозно средство. Не беше минало толкова време. Нима бяха тичали, за да се скрият в мъгливия мрак на плажа? Или се бяха пръснали в боровата гора и блатата, за да се слеят със сенките там?
После чу слаб звук от моторна лодка сред вълните. Вероятно се движеше без светлини. Единствените лъчи идваха от луната, звездите и слабата червена точка, която още пулсираше на острова.
Но когато тръгна надолу, на вратата го чакаше сянка. Хенри.
— Не се притеснявай, само аз съм. Другите си тръгнаха.
Сол въздъхна и се подпря на брадвата.
— Никога ли няма да се махнеш, Хенри? Винаги ли ще бъдеш такова бреме?
Все пак изпитваше облекчение, че Сюзан и непознатата жена не са останали с него.
— Бреме ли? Аз съм нещо като дар, Сол. Защото разбирам. Знам какво се случва.
— Казах ти, че идея си нямам за какво говориш.
— Сол, аз направих дупката в лещата, докато Сюзан я нямаше. Аз съм този.
Сол едва не се изсмя.
— И затова трябва да те слушам? Защото си вандалствал във фара ми?
— Направих го, защото знаех, че там трябва да има нещо. Защото това беше единственото място, на което никой от уредите ми не регистрираше… нищо.
— И какво?
Не значеше ли това просто, че опитите му да открие странни неща с несигурната си апаратура са само загуба на време?
— Сол, защо изглеждаш като обладан от духове, ако на това място няма нищо? Знаеш го, и аз го знам. Дори никой друг да не вярва.
— Хенри…
Трябваше ли да се впуска в обяснения защо вярата в Бог не означава непременно вяра в духове?
— Няма нужда да казваш нищо. Но знаеш истината и аз също ще я проследя. Ще я открия.
Сол беше поразен от нетърпението му и начина, по който парадираше с него. Все едно беше хвърлил маската си, беше оголил душата си и под сдържаната му външност Сол бе открил един от най-непоколебимите членове на паството си на север. От онези избраници, които никога нямаше да бъдат разубедени, „свръхестествената“ част на малката им бригада. Не му трябваше последовател.