— Все още не знам за какво говориш.
Упорито, защото не искаше да бъде въвлечен в това, защото му беше твърде лошо. Защото няколко странни сънища не значеха това, което на Хенри му се искаше.
— Сюзан смята, че катализаторът е нещо, което те са донесли със себе си — каза Хенри, без да му обръща внимание. — Но това не е вярно, въпреки че не мога да посоча каква комбинация от стъпки или процеси е довела до този момент. Но то се е случило. След толкова години търсене на толкова много места, без да открием и следа.
Въпреки трезвата си преценка, според която Хенри все повече му приличаше на жертва, Сол каза:
— Трябва ли ти помощ? Кажи ми какво става и може би ще успея да ти помогна. Кажи ми коя беше тази жена.
— Забрави, че си я виждал, Сол. Никога повече няма да я видиш. Тя не се интересува нито от свръхестественото, нито от истината.
После се усмихна и се отдалечи, запътил се към цел, за която Сол нямаше и представа.
0013: Контрол
Половината стена се взриви и хиляди очи се втренчиха в Контрол, който се просна от удара в праха и отломките. Главата му пулсираше, хълбокът и левият крак го боляха, но той се насили да лежи неподвижно. Преструваше се на умрял, само за да спаси главата си. Ред от една книга за чудовища, която баща му бе чел като дете. Изстреля се като сигнална ракета от отдавна забравено място. Вряза се в мозъка му и продължи да се върти. Преструвай се на умрял, за да спасиш главата си. Тухленият прах започна да се сляга, но тези очи още го притискаха непоносимо. Дори когато до ухото му прозвуча хрущене на счупено стъкло — заличаващият звук, питащият ужас — и тежестта до краката му се помести. Съпротивляваше се на порива да отвори очи, защото трябваше да се прави на мъртъв. Някъде вдясно лежеше изпуснатият нож и дървената фигурка, изпаднала от джоба му. Макар и проснат, инстинктивно се опита да я напипа с трепереща ръка. Целият се тресеше, а тътенът от движенията на съществото сякаш отваряше пукнатини и цепнатини от болка в костите му, сиянието се мъчеше да избяга — онази част от него, която беше самотна, която искаше да излезе навън. Прави се на мъртъв. За да спасиш главата си.
Трошене на стъкло, строшено стъкло, идва от другата страна на стената, изследва навътре, приковава цялото му внимание. Ботуш? Обувка? Стъпало? Не. Нокти? Копита? Пипала? Перки? Потисна треперенето си. Можеше ли да стигне до ножа си? Не. Ако беше успял да го вземе навреме, ако ножът му беше свършил работа, нямаше да стане така, само дето, да, винаги щеше да бъде така. Пробив през границата, само дето тук нямаше граница. Всичко се движеше прекалено бавно, като пътуване, което означава нещо, а после изведнъж забърза. Твърде много. Като дъх, превърнал се в светлина, преминал от мъгла в лъч, устремен към хоризонта, без да го вземе със себе си. От другата страна на полуразрушената стена — нещо ново? Нещо старо? Но не и грешка. Дали беше останало нещо от онова, което бе открил в копието му? Защото познаваше тези очи.
Част от нещото го обгърна, притисна го към пода, докато той крещеше. Подобие на слънчево затъмнение в главата му, плътно, осезаемо затъмнение, изблъскващо собственото му намерение. Търсещо в ума му нещо съвсем друго, принуждаващо го да се обърне навътре и да види всичко, вложено там от Лаури — всичко ужасно и необратимо, за което вероятно бе помогнала и майка му. „Провери седалките за дребни монети“, беше казал дядо Джак… беше ли? Тежкото тяло на пистолета в ръцете му, жадният поглед на дядо му, но въпреки всичко дори този детски спомен изглеждаше замъглен като през дим, виещ се от цигарата на човек, застанал в сенките в дъното на дълга, затъмнена стая.
Тези хиляди очи го гледаха, разгадаваха го през огромно пространство, сякаш биологът съществуваше едновременно в другия край на вселената. Усещането, че го вижда, последвано от облекчение и пробождащо разочарование, когато се отдръпна и го изплю. Отхвърли го.
Чу се звук като от тежест, слизаща от небето, спускаща се към вълните, и отвратителното напрежение във въздуха намаля, неспокойната агония в костите му се уталожи и той се превърна просто в една мръсна, изхабена фигура, която плачеше на пода на един разрушен фар. Думи като „колатерални щети“, „ограничаване“ и „контраатаки“ разцъфваха като стари заклинания, действащи в други, далечни земи, но не и тук. Той отново държеше нещата под контрол, но контролът беше безсмислен. Скулптурите на баща му в задния двор падаха една след друга. Ходовете върху шахматната дъска през ония последни дни преди смъртта му. Натискът на фигурката между пръстите, докато я преместваше; празният въздух, когато я пуснеше.