А после — тишина. Отсъствие, в което сиянието отново застана на поста си и впери в него още по-уверен поглед, също като левиатаните от сънищата му. Може би не знаеше какво защитава, в какво живее.
Само че той вече никога нямаше да забрави.
По-късно, много по-късно — познати стъпки и познат глас. Протегнатата ръка на Грейс.
— Можеш ли да ходиш?
Можеше ли да ходи? Чувстваше се като старец, повален от удара на невидим юмрук. Беше паднал в дълбока, тъмна, тясна цепнатина, а сега трябваше да изпълзи от нея.
— Да, мога.
Грейс му подаде фигурката на баща му и той я взе.
— Да се качим на площадката.
В стената на първия етаж имаше голяма дупка, през която надничаше нощта. Но фарът бе удържал.
— Да, на площадката.
Там щеше да бъде в безопасност.
Там нямаше да бъде в безопасност.
Контрол лежеше на площадката, проснат върху едно одеяло, и гледаше нагоре към олющената боя на тавана, осветена на петна от свещите. Всичко изглеждаше много далечно. Непреодолимо психично усещане за отдалеченост от Земята; че сега може би нямаше астрономи и можеше никога да няма астрономи, които, макар да знаят всичко, да успеят да различат малкото петънце на звездата, около която обикаляха. Трудно му бе да диша; постоянно си припомняше един пасаж от страниците на Уитби. „Зона X е създадена от организъм, останал от толкова напреднала, древна и чужда на нас, на нашите намерения и собствените ни мисловни процеси цивилизация, че отдавна ни е изпреварила, изпреварила е всичко.“
Чудеше се, защото настъплението на биолога бе раздвижило всичко в главата му… дали имаше доказателство, че някога изобщо е сядал на задната седалка на колата на дядо си, дали някъде в Централата нямаше черно-бели снимки, заснети от улицата, през предното стъкло на друга кола или бус. Вложение в бъдещето. Разложение на бъдещето. Началото на всичко. Беше сънувал скали, левиатани, падане в морето. Ами ако левиатаните бяха всъщност в Централата? Сенчестите фигури там бяха само силуети на спомени, които не можеше докрай да си спомни, защото никога не се бяха случвали. „Скачай“, бе казал един глас и той бе скочил. Два дни се губеха в Централата, преди да стигне до „Съдърн Рийч“, и само думата на майка му, че е параноичен… Но това беше такова бреме, анализът бе толкова изтощителен, сякаш Агенцията и Зона X го подлагаха на едновременен разпит.
Здравей, Джон — каза някаква версия на Лаури в главата му. — Изненада.
Разкарай се.
Сериозно ли, Джон? А аз тук си мислех, че през цялото време си знаел що за игра играем. Която винаги сме играли.
Чувстваше дробовете си натежали и плътни. Грейс го прегледа и превърза лакътя му.
— Натъртил си няколко ребра и бедрото, но май можеш да движиш всичко.
— Биологът… отиде ли си наистина? — Левиатанът, който превзе тероара на едно място и го превърна в свое. С всеки изминал миг евангелието на Уитби ставаше по-непонятно. Този непоследователен пулс. Тази простота — да се концентрирана върху три страници, да се фокусира върху размазаните петна и тълкуването на думите в тях, върху изглаждането на смачканите ъгълчета, вместо върху факта, че слънцето не би трябвало да грее над тях, че небето би могло да се отлепи и обели, за да разкрие пейзаж, за който човечеството не е и сънувало, потискаща тежест, звяр, устремен към самия център, който трябваше да бъде защитен от немислимото.
— За известно време — отвърна Грейс. — Теб също те нямаше известно време.
Тя застана до Призрачната птица на прозореца, гледащ към морето. Призрачната птица беше обърната с гръб към Контрол, вперила поглед в нощта. Дали проследяваше движението на своя оригинал? Дали сега огромното туловище търсеше дълбини и дистанции в открити води? Или се бе отправило към някое още по-странно и по-далечно място? Контрол не искаше да знае.
Когато Призрачната птица най-после се обърна, сенките нарисуваха по лицето й изражение на чезнеща усмивка и големи, любопитни очи.