— Какво сподели с теб? — попита той. — Какво ти взе?
Прозвуча по-жлъчно, отколкото възнамеряваше, но все още беше в шок и на някакво ниво го съзнаваше. Искаше му се преживяването да бъде споделено.
— Нищо. Съвсем нищо.
Ти на коя страна си? — попита Лаури.
— Ти на коя страна си? — попита Контрол.
— Стига! — намеси се Грейс. — Достатъчно. Млъквай вече. Не помагаш.
Той обаче не можеше да млъкне.
— Нищо чудно, че си на ръба. Нищо чудно, че не си ни казала.
— Биологът унищожи конвоя — каза Призрачната птица.
— Така е — призна Грейс. — Но аз внимавам и стоя тихо, за да не я провокирам. Знам кога да се отдалеча от фара или брега. Знам кога да се скрия в гората. Понякога във въздуха се носи нещо като предзнаменование. Понякога на мястото, където е намерила бухала, а после продължава насам. Сякаш си спомня. В повечето случаи успявам да я избегна. През по-голямата част от времето я няма.
— Какво помни? Това място ли?
— Не знам какво помни или не помни — отвърна Грейс. — Знам само, че присъствието ти я привлече, предизвика любопитството й. — Не неговото присъствие, това му беше ясно. Присъствието на Призрачната птица. То привличаше биолога със същата сила, с която привличаше и него.
— Ние можем да бъдем като биолога — каза той. — Да стоим тук. Да чакаме. Да я чакаме. Просто да се предадем.
Опитваше се да ги подразни.
Този път му отговори Призрачната птица:
— Тя си заслужи правото да избира съдбата си. Спечели го.
— Ние не сме тя — каза Грейс. — Аз не искам да се превърна в нея или в нещо подобно на нея.
— Не правите ли точно това? Да чакате?
Искаше да види доколко Грейс наистина се е приспособила към живота на един остров с чудовище.
— Не точно. Но какво искаш да правя? Кажи ми какво трябва да направя и ще го направя! — Вече крещеше. — Мислиш ли, че искам да чакам тук, да си умра тук? Мислиш ли, че ми харесва?
Хрумна му, че Грейс се е възползвала от списъка на биолога с причинители на болка, че тази слабост и хлътналост на лицето й не са само белег от преследващото я чудовище.
— Трябва да избягаш — каза Призрачната птица.
— През дупка в морето, която може и да не съществува?
— Не. От другаде.
Контрол се надигна и простена. Тялото му отстрани гореше.
— Сигурна ли си, че ребрата са само натъртени?
— Няма как да съм сигурна без рентген.
Още едно невъзможно нещо. Още един миг от неговия упадък. Стена, която се променя от допира на ръката му, докосването на биолога в главата му. Стига толкова. Стига.
Той вдигна страниците на Уитби и ги зачете на пламъка на свещта, като в същото време откъсваше ъгълчетата. Бавно.
Трябва да вярваме на мислите си, докато спим. Трябва да вярваме на предчувствията си. Трябва да започнем да анализираме всички тези неща, които смятаме за ирационални, само защото не ги разбираме. Иначе казано, трябва да спрем да вярваме на рационалното, логичното, разумното, за да се опитаме да достигнем нещо по-висше, нещо по-ценно. Едновременно гениални думи и празни дрънканици. Двоичен код, затворен в еднопосочния фокус на решенията.
— Какво? — попита той. Усети, че двете го гледат.
— Трябва да си починеш — каза Призрачната птица.
— Все едно, предложението ми няма да се хареса — отвърна той.
Накъса цяла страница на парченца. Пусна ги на пода. Приятно му бе да разкъсва.
— Кажи го — предизвика го тя.
Пауза, за да се подготви. В главата му кънтяха противоречиви гласове.
— Това, което наричате Пълзящия — трябва да опитаме. Трябва да слезем в кулата и да намерим начин да го неутрализираме.
Призрачната птица:
— Ти изобщо внимаваш ли? Слушаш ли какво се говори?
— Или да останем тук.
— Оставането не е вариант — призна Грейс. — Или биологът ще ни докопа, или Зона X.
— Между нас и кулата има твърде голямо пространство, в което ще сме уязвими — напомни Призрачната птица.
— Има твърде много какво ли не.
— Контрол — каза Призрачната птица, но той не искаше да я погледне, не искаше да види очите й — тези очи сега му напомняха за съществото, в което се беше превърнала биологът. — Контрол, няма бутон за рестартиране. Никога няма да се върнем в началото. Това е самоубийствена мисия.