Премълча, че е самоубийствена мисия за тях. Кой можеше да знае каква ще бъде за нея?
— Директорът мислеше, че можем да променим посоката му — възрази той. — Че можем да го променим, ако положим достатъчно усилия.
Колеблива надежда. Детински удари срещу диктата на реалността. Да си пожелаеш нещо, когато видиш падаща звезда. Мислеше си за светлината в дъното на кулата, това ново нещо, което не бе познавал, преди да влезе в Зона X. Мислеше си, че е болен, сега още по-болен, и се чудеше какво ли значи това. Сега поне всички бяха излезли на открито, бяха му се показали. Сиянието, Лаури, всичко. Всичко в тази плетеница, включително ядрото, което все още възприемаше като Джон Родригес. Родригес, който не принадлежеше на никого. Който стискаше фигурката, издялана от баща му, в джоба си. Който помнеше нещо отвъд катастрофата и руините тук.
— Вярно, имаме нещо, което никой друг не е имал — каза Грейс.
— Какво? — попита скептично Призрачната птица с глас, пропит от съмнение.
— Теб. Единственото фотокопие на последния план на директора.
0014: Директорът
Когато най-после се връщаш в „Съдърн Рийч“, там те чака подарък: черно-бяла снимка в рамка на пазача на фара, помощника му и едно малко момиченце, което си играе на камъните — с наведена глава и качулка, която скрива лицето й. Кръвта нахлува в главата ти и едва не припадаш; не си подозирала, че тази снимка още съществува.
„За кабинета ти — гласи бележката. — Добре би било да я закачиш на стената. По-точно, трябва. За да ти напомня откъде идваш. За годините ти на служба и лоялността ти. Любов и целувки, Джими Бой“
В този момент осъзнаваш, че в Лаури има нещо много по-сбъркано, отколкото си предполагала. Че той създава все по-зрелищни и грандиозни дисфункции, за да изпита издръжливостта на системата, преди да го е разкрила. Година след година все повече се наслаждава на незаконните си операции, не защото са тайни, а заради моментите на тръпка, в които те стават почти прозрачни, независимо дали от собствената му ръка или от ръката на съдбата.
Но откъде се бе взела снимката?
— Намери всичко, което имаме за Джаки Севърънс — поръчваш на Грейс. — Всички папки, в които се споменава и за Джак Севърънс. И за сина й, Джон Родригес. Дори и да отнеме година. Търсим някаква връзка между Севърънс — все едно кой от двамата — и Лаури.
Имаш усещането за коварен съюз, за дяволско съзаклятничество. За някакво предателство. За нещо, скрито в пролуките между камъните.
Междувременно разполагаш с растение и мобилен телефон от много стар модел — единствените следи от дръзкия ти поход. Като изключим новото чувство за изолираност, дистанция, отдалеченост от екипа ти.
Когато виждаш Уитби в коридора, понякога срещаш погледа му и кимваш с усещането за общата ви тайна. Друг път се налага да отместиш поглед, да се втренчиш в износения зелен мокет, който лъкатуши из цялата сграда. Да кажеш нещо учтиво в кафенето, да се опиташ да се потопиш в срещите около подготовката на поредната експедиция. Да се преструваш, че всичко е нормално. Наред ли е Уитби? От време на време усмивката му си идва на мястото. Някогашната му увереност и остроумие също се завръщат, но не за дълго, а после светлината в очите му премигва и угасва, изместена от мрака.
Не можеш да му кажеш нищо друго, освен „Съжалявам“, но дори това не си в състояние да изречеш. Не можеш да промениш миговете, които го промениха, освен в собствената си памет, но дори там опитите ти се осуетяват от бързото изникване на нещо отдолу, нещото, което толкова те ужаси, че изостави Сол там, на стъпалата в тунела. После си казваше, че този Сол не е бил истински, че не може да е бил истински, така че никого не си изоставила. „Не ме забравяй“, беше те помолил той някога отдавна и ти никога няма да го забравиш, но може би го изостави. Това привидение. Халюцинацията, която все още се опитваш да проумееш като нещо, различно от халюцинация, докато седиш на бара в „Чипърс Стар Лейнс“ или обсъждаш политиката на агенцията с Грейс на покрива.
Отчасти защото си донесла растението. Известно време си обсебена от всяко тъмнозелено листо, от ветрилообразната му форма, когато го гледаш отгоре, а отстрани ефектът изчезва. Ако се фокусираш върху растението, може би поне за кратко ще забравиш за Лаури, който те причаква някъде там. Може би няма да мислиш за Сол. Може би ще спасиш нещо… от нищото.
Растението няма да умре.