Наполовина вътре, наполовина вън лежеше тлъста оранжева морска звезда, тежко помръдваща или леко задрямала. Една дънна рибка го гледаше с изпъкнал, уморен поглед — тромаво същество със стиснати устни и тяло със същия цвят като пясъка, с изключение на лъскавите сапфирено-златни очи. Малко червено раче беше възседнало пролука, зейнала пропаст за него, водеща може би към безкрайна мрежа от мънички пещери, издълбани в скалата през годините. Ако гледаше достатъчно дълго успокояващата забрава на този микрокосмос, тя щеше да отмие всичко останало, даже сянката на отражението му.
Там го намери Глория няколко минути по-късно, както Сол вероятно бе предположил, че ще стане, защото скалите за нея бяха това, в което се бе превърнал фарът за него.
Тя се отпусна рязко до него, като че беше ненаранима, а обутото й в кадифени джинси дупе едва се плъзгаше по твърдата повърхност. Като че ли не беше седнала на скалата, а по-скоро приличаше на втора скала върху нея. Тежестта й леко го измести. Тя се беше задъхала от катеренето и едва изхъмка одобрително на избора му на развлечение, а той се усмихна и кимна.
Дълго време двамата просто седяха заедно там и гледаха. Сол реши, че не може да говори с нея за случилото се, че би било грешно да й го натрапва. Единственият, на когото можеше да каже, беше Чарли. Евентуално.
Рачето се промъкна през нещо в пясъка. Камуфлажната риба рискува да се придвижи с лепкавите си перки като полуразтворено ветрило, запътила се към сенчестия подслон на малка издатина в камъка. Една от морските звезди, сякаш уловена с таймлапс фотография, се оттегли с хипнотично бавна скорост към водата, докато не останаха да лъщят само връхчетата на два от лъчите й.
Накрая Глория попита:
— Защо си тук долу, а не работиш в бараката или кулата?
— Днес не ми се работи.
Образи от стари осветени ръкописи, от прелитащи в небето комети, от книги в къщата на баща му. Под краката му плажът отекваше, тръпнеше и експлодираше. Странните същества в пясъка. Какво ли беше посланието им?
— Да, и на мен понякога не ми се ходи на училище. Но ти поне получаваш пари.
— Така е, права си. На теб никога няма да започнат да ти плащат, за да ходиш на училище.
— А трябва. С толкова много неща се налага да се примирявам.
Сол се почуди с колко точно. Може наистина да бяха много.
— Училището е важно — отвърна той, защото му се струваше, че трябва да го каже, сякаш майка й стоеше зад гърба им и потропваше с крак.
Глория се замисли за момент, а после го смушка фамилиарно в ребрата, като че ли бяха приятели по чашка в селския бар.
— Казах на мама, че и това е училище, но не мина.
— Кое „това“?
— Скалните езерца. Гората. Пътеките. Всичко. Вярно, че през повечето време просто се шляя, но и научавам разни неща.
Сол си представяше как е протекъл разговорът. „Тук няма да получиш оценки.“ И предупредително: „Макар че мечките сигурно могат да ти дадат висока оценка, задето се грижиш за тях“.
Тя се наведе, за да го погледне по-добре, сякаш го преценяваше.
— Това е глупаво. Добре ли си?
— Да, целият разговор е глупав.
— Още ли се чувстваш различно?
— Какво? Не. Не, добре съм, Глория.
После още малко наблюдаваха рибата. Нещо в разговора им, в движенията или в шума, който вдигаха, я беше накарало да се скрие в пясъка, така че сега ги гледаше само с очички.
— Има неща, на които ме учи и фарът — заяви Глория и изтръгна Сол от мислите му.
— Как да стоиш изправена и да светиш с глава към морето?
— Не. Ето на какво. Мълчи и слушай да ти кажа. Фарът ме учи да се трудя усилено, да поддържам стаята си чиста, да бъда честна, да бъда мила с хората. — После замислено се вгледа в краката си. — Стаята ми е в хаос, понякога лъжа и невинаги съм мила с хората, но това е идеята.
Сол малко смутено отвърна:
— Тази риба там със сигурност се страхува от теб.
— А? Тя просто не ме познава. Ако ме познаваше, щеше да ми стисне ръката.
— Не мисля, че можеш да я убедиш. А и има толкова начини да я нараниш неволно.
Гледаш немигащите сини очи със златните пръски на тъмните вертикални зеници, които изглеждаха фундаментална истина.