Ти не му обръщаш внимание.
— Харесва ти да бъдеш пазач на фар, нали, Сол?
Сол. Това е нещо ново. Кога бяха станали Сол и Глория, а не мистър Еванс и Глория?
— Защо, искаш ли като пораснеш, да вземеш работата ми?
— Не. Не искам да бъда пазач на фар. Не искам само да рия с лопата, да садя домати и да се катеря по стълби.
Така ли прекарваше той времето си в нейните очи? Очевидно да.
— Поне си откровена.
— Да. Мама каза, че поне трябва да бъда откровена.
— И това го има.
Баща му можеше и да не е толкова откровен, защото откровеността в неговия случай често се равняваше на жестокост.
— Е, не мога да остана дълго.
В гласа й прозвуча искрено съжаление.
— Жалко, като се има предвид откровеността ти.
— Знам, ясно? Но трябва да вървя. Мама скоро ще мине да ме вземе с колата. Отиваме в града да се видим с татко.
— О, ще бъдеш при него за празниците?
Значи това беше денят.
Над скалното езерце отново бе преминал облак и той виждаше само двете им лица, наведени надолу. Можеше да мине за баща й. Или беше прекалено стар? Подобни мисли обаче бяха форма на слабост.
— Този път ще бъде за по-дълго — каза тя, видимо недоволна от факта. — Мама иска да остана там поне няколко месеца. Защото изгуби втората си работа и трябва да си потърси нова. Но това са само осем седмици. Или шейсет дни.
Той я погледна и видя сериозното изражение на лицето й. Два месеца. Невъзможно дълго.
— Ще бъде забавно. Когато се върнеш, още повече ще оцениш това място.
— Аз и сега го ценя. И няма да бъде забавно. Приятелката на татко е кучка.
— Не използвай тази дума.
— Съжалявам. Ама наистина е такава.
— Майка ти ли го каза?
— Не. Сама се сетих. Не беше трудно.
— Е, гледай да се разберете — каза Сол, достигнал до границата на всеки съвет, който един фар би могъл да даде. — Все пак е само за малко.
— Да. А после ще се върна. Помогни ми да стана, мама май вече дойде.
Сол не беше чул приближаването на кола, но това не означаваше нищо.
Хвана я за ръката и се напрегна, за да може тя да се подпре на него и да се изправи на крака. Застана до него, сложи ръка на рамото му и каза:
— Довиждане, Сол. Запази ми това езерце.
— Ще сложа табелка.
Той се опита да се усмихне.
Момичето кимна, а после изчезна, тичайки безразсъдно през скалите — искаше да се покаже.
Той импулсивно се обърна и извика: „Ей, Глория!“, преди да се е отдалечила твърде много.
Тя се обърна в очакване, балансирайки с две разперени ръце.
— Не ме забравяй! Пази се!
Искаше му се да звучи леко, изреченията просто да се понесат във въздуха. Като нещо съвсем незначително.
Тя кимна и му махна, а после каза нещо, което той не можа да чуе. След това се спусна към моравата пред фара, сви покрай стената и се скри от погледа му.
Долу в езерцето рибата беше обхванала с уста малкото червено раче, което се бореше бавно и умислено, сякаш не искаше да се освободи.
0016: Призрачната птица
Фарът се издигаше от мъглата и собствените си огледални отражения, плажът беше сив и студен, а пясъкът стържеше в корпуса на лодката, която оставиха в плитчините. Вълните бяха малки и полузавити като въпросителни. Фарът не приличаше на този от спомените на Призрачната птица, защото стените му бяха обгорени от пламъци. Потъмняването стигаше чак до върха, където се намираше угасналият прожектор. Огънят беше изригнал и през прозорците на площадката и в комбинация с натрошените стъкла и всички други талисмани, които човешките същества са му оставили през годините, придаваше на фара шамански оттенък. За тяхната лодка той беше сведен до най-простата си функция на дневен навигационен знак, задачата, която ако един фар не изпълнява, вече няма да бъде от полза за никого. Ще бъде тесен, обитаван от призраци редут.
— Подпали го командирът на границата — обясни им Грейс по-рано, — защото не го разбираха, а заедно с него изгоряха и дневниците.
Призрачната птица обаче долови колебанието в гласа й; още не беше готова да им разкрие какво точно се бе случило във фара, в какво се състояха „касапницата“ и „измамата“, да разкаже подробно какво ги е връхлетяло от морето.
Единственото, което Грейс можеше да им предложи вместо това, беше локализирана патология — произходът на оранжевите флагове. Дело на командира на границата, своеобразен каталог на всичко, което й бе неизвестно. Може би от стремеж да поддържа разделението на реалното от въображаемото. Ако беше така, не беше успяла. Бяха маркирани даже най-обикновените магарешки бодили. Само да имаше повече време, командирът би маркирал целия свят.