Призрачната птица мислено виждаше дневниците, които, ако сега влезеха там, ако се качаха до помещението с прожектора, вдигнеха капака в пода и погледнеха надолу като биолога преди толкова много години, щяха да ги чакат все още там, възстановени, недосегаеми. Дали отразената светлина от тези замръзнали разкази щеше да облъчи мислите им, да замърси сънищата им, да ги улови завинаги в плен? Или сега там имаше само планина от пепел? Призрачната птица не искаше да знае.
Вече беше късният следобед. Бяха тръгнали от острова рано сутринта с по-голямата лодка, която Грейс бе скрила встрани от кея. Биологът не се бе появявала, но Контрол оглеждаше водите с нервна тревога. Призрачната птица би усетила присъствието й много преди да има реална опасност. Но за негово добро тя не можеше да му каже, че океаните, из които скиташе сега биологът, са по-широки и дълбоки от този, който ги водеше към фара.
Поеха бавно към фара по пътеката, по която имаше най-малка опасност да бъдат забелязани от снайперист отгоре. Грейс беше убедена, че всички са мъртви или отдавна са продължили нанякъде, но риск винаги имаше. Откъм морето не се появяваше нищо — нито призрак, нито друго. От морето излизаха неща, неща като биолога, но по-недобронамерени.
Стигнаха без инциденти от края на дюните до равната околност на фара и се спряха в периферията на обраслата, отдавна подивяла морава. Там, където растеше коприва и разкривени къпини: бодливи храсталаци за тях, естествен подслон за мушитрънчетата и врабчетата, които се стрелкаха между тях, а бодрото им чуруликане звучеше странно на фона на притъмнялата светлина. Вездесъщите магарешки бодили напомняха на Призрачната птица на естествени микрофони, чиито лепкави куполообразни цветове служеха за улавянето и разпространяването на звуци вместо семена.
Счупената врата се прозяваше и ги мамеше с мрака си, докато сивото небе отгоре и странните му проблясъци и потрепвания от време на време правеха Контрол особено неспокоен. Не можеше да стои на едно място, нито искаше Призрачната птица и Грейс да стоят неподвижно. Призрачната птица виждаше сиянието, което припламваше от него като ореол от назъбени ножове, и се чудеше дали още ще бъде себе си, докато стигнат до кулата. Може би щеше, ако нещо свръхестествено отново не тропосаше небето.
— Няма смисъл да се качваме горе — каза Грейс.
— Не си ли поне малко любопитна?
— Да не би да обичаш да обикаляш в костници и гробища?
Той продължаваше да я преценява, а и Призрачната птица не знаеше какво мисли помощник-директорът. Дали се бе присъединила към тях с надеждата, че двойникът на биолога наистина е тайно оръжие, или с някаква друга умисъл? Знаеше само, че в присъствието на Грейс трудно ще успее да поговори насаме с Контрол — всички разговори по необходимост протичаха между тримата. Това я безпокоеше, защото познаваше Грейс още по-малко, отколкото познаваше Контрол.
— Не искам да се качвам — каза Контрол. — Не искам. Искам колкото можем по-бързо да преминем откритите площи. Да стигнем по-скоро там, закъдето сме тръгнали.
— Поне изглежда, че няма никой — отвърна Грейс. — Поне изглежда, че Зона X е отслабила съпротивата.
Да, това беше добре, макар да прозвуча смразяващо, но погледът, който Контрол отправи към Грейс, показваше, че той не може да изхвърли през борда остатъците от сантименталност, макар тук да не служеха за нищо — просто механизъм, принадлежащ на външния свят.
— Е, нека обогатя колекцията — каза Грейс и хвърли островния разказ и дневника на биолога през отворената врата.
Контрол се взря в мрака, сякаш тя бе извършила непростимо прегрешение, но той възнамерява да го поправи. Призрачната птица обаче знаеше, че Грейс е права, че само се опитва да ги освободи.
„Никога не е имало среда, която да може да живее толкова добре без съществата, които я кръстосват.“ Изречение, което Призрачната птица си спомняше от колежа и което бе последвало биолога при преместването й в града, връщаше се в мислите й, докато стоеше на пустия паркинг и следеше безшумните скокове на една летяща катерица между телефонните стълбове. В онзи текст ставаше дума за урбанистични пейзажи, но според биолога това се отнасяше и за естествения свят или поне този, който наричаха „дива природа“, въпреки че човешките същества дотолкова бяха преобразили света, че дори Зона X не успяваше докрай да заличи тези знаци и символи. Храстите и дърветата от инвазивни видове бяха само част от това; другата част беше начинът, по който дори тясната пътечка, прокарана от човека, променяше топографията на мястото. „Единственото решение за околната среда е да спрем да й обръщаме внимание, което означава да изчезнем.“ Биологът беше написала това твърдение в дипломната си работа, но то продължаваше да гори ярко в съзнанието й, а сега и в това на Призрачната птица, и макар тя да го анализираше и държеше на една ръка разстояние като всички получени спомени, то притежаваше особена сила. В присъствието на спомена за хиляди очи, взрени в нея.