Докато вървяха към вътрешността на сушата, по-големите неща отпадаха и разкриваха незаличимото: тъмната линия на блатен ястреб, летящ ниско над водата, нежните пропуквания в повърхността й, предизвикани от воден мокасин, странно удовлетворителната висока трева, която се спускаше като коса от земята.
Беше доволна от тишината, но Грейс и Контрол — не чак толкова.
— Липсват ми топлите душове — оплака се Контрол. — Липсва ми усещането да не те сърби цялото тяло.
— Стопли си вода — посъветва го Грейс, сякаш това решаваше и двата проблема. Сякаш липсите на Контрол бяха незначителни желания и той трябваше да се научи да мисли за по-важните неща.
— Не е същото.
— На мен ми липсва да седя на покрива на „Съдърн Рийч“ и да гледам към гората — призна тя.
— Наистина ли си го правила? Как стигаше дотам?
— Портиерите ни пускаха. Мен и директора. Стояхме горе и правехме планове.
Призрачната птица се замисли над сподавения й глас, над невидимата връзка в него. А какво й липсваше на нея? Всъщност нямаше време да й липсва каквото и да било. Разговорът им съществуваше толкова отделно от нея, че тя отново се почуди какво ли ще направи, когато срещне Пълзящия. Ами ако беше прикрит подривен елемент с кауза, много по-стара и от „Съдърн Рийч“, и от Зона X? Дали предаността й беше свързана с бившия директор или с детето, което някога е била директорът, детето, което е играло по онези черни камъни до фара? И на какъв господар служеше пазачът на фара? По-добре щеше да бъде, ако можеше да мисли за всеки човек в уравнението на само едно нещо, но не беше толкова просто.
Може би единствената реакция, която бе от значение, беше последната реакция на биолога, а цялото й писмо беше ридание на очакванията, на отклика, програмиран в човешките същества. Последно отлагане, преди да въплъти правилния отговор? Може би във фара се бяха натрупали толкова много дневници, защото повечето с течение на времето осъзнаваха безплодността на езика. Не само в Зона X, но срещу правотата на изживяния миг, момента на докосването, на връзката, за която думите бяха печално разочарование, неадекватно изражение на крайното и безкрайното. Дори когато Пълзящият бе писал кошмарното си послание.
На острова бе останал само един неотговорен въпрос, чиято тежест бе надвиснала по различен начин над всеки от тримата. Ако сега вървяха през местност, присадена от други, далечни ширини, какво съществуваше в рамките на координатите на истинската Зона X на Земята?
Грейс бе подхвърлила идеята; явно отдавна мислеше за нея, може би я преследваше и тревожеше от години.
— Ние — отвърна тогава Контрол, далечен, с разфокусиран поглед от огромно разстояние. — Ние сме там. Там сме ние.
Макар че не беше глупав и знаеше, че Грейс е права.
— Ако минеш през вратата, идваш в Зона X — каза Грейс. — Ако пресечеш границата, отиваш в другото място. Което и да е то.
В тона й не личеше нито съмнение, нито загриженост дали ще й повярват, а само безразличие към въпросите, породено от умора от Зона X. Прагматизъм, който говореше за пълното й съзнание, че изводите, до които е стигнала, няма да се харесат на никого.
Призрачната птица обаче знаеше какво е видяла в коридора, водещ към Зона X, отломките и останките, които бе видяла там, и телата, и се чудеше дали може да са истински, а не плод на съзнанието й. Какво ли бе минало през двайсетфутовата врата, която Контрол й беше описал, вратата, изгубена за тях? Какво ли още можеше да мине? И мисълта й: нищо, защото ако можеше, щеше отдавна да е минало.