В тази несигурна светлина блатистите езера бяха добили толкова наситен, идеално син цвят, че отраженията на околните шубраци по повърхността им изглеждаха също тъй реални, както вкоренените им двойници. Обувките им, покрити с кална коричка, вдигаха от гъстата тиня и корените на растенията миризма, почти напомняща на суха слама.
Контрол неведнъж се облягаше на Призрачната птица, за да запази равновесие, като едва не я събаряше. Някъде пред себе си усетиха мирис на огън, а отгоре нещо, което другите не можеха да видят, прекоси притъмнялото небе, но Призрачната птица не се изненада.
0017: Директорът
Един пролетен ден в „Съдърн Рийч“ решаваш да си починеш. Докато се разхождаш напред-назад в двора, изтормозена от поредния проблем в главата си, виждаш нещо странно до езерото. На ръба на черната вода е приклекнала прегърбена фигура, а ръцете й, макар да не ги виждаш, са заети с някаква тайнствена задача. Първият ти импулс е да повикаш охраната, но после разпознаваш слабия силует и тъмния перчем: това е Уитби в кафявия си блейзър, тъмносини панталони и официални обувки.
Уитби си играе в калта. Мие ли нещо? Или дави нещо? Нивото на концентрация, която излъчва, дори от това разстояние показва, че работи върху нещо, налагащо бижутерска прецизност.
Инстинктите ти казват да бъдеш тиха, да вървиш бавно, да внимаваш с нападалите клони и сухите листа. Уитби беше достатъчно разтърсен в миналото, от миналото, така че искаш да известиш присъствието си постепенно. На средата на пътя обаче той се обръща достатъчно, за да те забележи, но после се връща към заниманието си; след това ускоряваш крачка.
Дърветата са навъсени, както винаги; приличат на прегърбени свещеници с дълги бради от мъх или, както по-непочтително се изразява Грейс: „Като стари, похабени наркомани“. Във водата се носят само малките, търпеливи вълнички, предизвикани от Уитби, а когато се приближаваш и се навеждаш над рамото му, отражението ти е изкривено от разширяващите се кръгове и трептящата сива светлина.
Уитби мие малка кафява мишка.
Държи я внимателно, но здраво между палеца и показалеца на лявата си ръка; главичката и предните й крачета са обградени от този пръстен от плът, а светлото й коремче, задните крачета и опашката се спускат по дланта му. Изглежда хипнотизирана или по някаква друга причина неестествено спокойна, докато Уитби я полива с вода с дясната си шепа, после изпъва малкото си кутре и втрива вода в коремчето, хълбоците и пухкавите й бузки, а накрая я помазва по главата.
Уитби е разгънал малка бяла кърпа върху лявата си ръка с монограм под формата на голямо наклонено „У“, избродирано със златен конец. Донесъл я е от вкъщи? Той я хваща за ъгълчето и нежно попива върха на главичката на мишката, чиито малки черни очички са се зареяли в далечината. Уитби продължава с крайна, трескава загриженост да бърше първо едната, после другата розова предна лапичка, после минава към задните и накрая — тънката опашка. Ръката му е толкова бледа и малка, че забелязваш известна симетрия — абсурдно, но някак затрогващо внушение за общо минало.
Минали са четири месеца, откакто и последният член на последната единайсета експедиция почина от рак, и шест седмици, откакто разпореди ексхумацията на телата им. Повече от две години, откакто с Уитби се върнахте през границата. През последните седем-осем месеца имаш чувството, че той се възстановява — по-малко молби за прехвърляне, по-голямо участие в оперативките, възобновен интерес към собствения му „документ на комбинираните теории“, който сега нарича „теза за тероара“ и в който призовава за подход на „всеобхватна екосистема“, базиран на теория за винопроизводство. Нищо в изпълнението на ежедневните му задължения не говори за нещо повече от обичайната му ексцентричност. Дори Чейни кисело го признава, а ти не се тревожиш, че често го използва срещу теб. Не се тревожиш и за причините, стига Уитби да се връща по-близо към центъра на нещата.
— Какво държиш, Уитби?
Нарушаваш тишината внезапно и натрапчиво. Каквото и да кажеш, все ще прозвучиш като възрастен към дете, но Уитби те е поставил в това положение.
Той спира да мие и подсушава мишката, премята кърпата през лявото си рамо и се заглежда в мишката, сякаш проверява дали някъде не е останало мръсно петънце.
— Мишка — отвръща накрая той, сякаш е очевидно.
— Къде я намери?
— На тавана. Намерих я на тавана.
Тонът му е на човек, който очаква порицание, но въпреки това се държи предизвикателно.