— О… у дома?
Донесъл е физически символ на сигурността на дома си на опасното си работно място. Опитваш се да потиснеш гласа на психолога в себе си, да не прекаляваш с анализите, но ти е трудно.
— На тавана.
— Защо си я донесъл тук?
— За да я измия.
Не искаш да прилича на разпит, но си сигурна, че точно така изглежда. Това хубаво ли е или лошо по отношение възстановяването на Уитби? В изискванията за длъжността му не се споменава нищо за притежаването или миенето на мишка, по които да бъде обявен за годен или негоден за работа.
— Не можеше ли да я измиеш вътре?
Той те поглежда косо отдолу нагоре. Ти все още стоиш приведена. Той е все още прегърбен.
— Водата е замърсена.
— Замърсена.
Интересен избор на думи.
— Но ти я използваш, нали?
— Да, използвам я… — Отстъпва малко и се поотпуска, така че вече не си толкова притеснена да не задуши неволно мишлето. — Но си помислих, че ще му бъде приятно да излезе малко навън. Денят е приятен.
Превод: Уитби е имал нужда от почивка. Също като теб преди малко, на двора.
— Как се казва?
— Няма име.
— Няма име?
— Не.
Това по някаква причина те обезпокоява повече и от миенето, но не можеш да го обясниш с думи.
— Красиво мишле е.
Което звучи доста глупаво, но не знаеш какво друго да кажеш.
— Не ми говори така, сякаш съм идиот. Съзнавам, че изглежда странно, но помисли си за някои от нещата, които ти правиш срещу стреса.
Пресече границата с този човек. Пожертва вътрешния му покой пред олтара на ненаситния си интерес, любопитство и амбиция. Той не заслужава такова снизходително отношение.
— Извинявай.
Непохватно коленичиш в шумата и полузасъхналата кал до него. Истината е, че още не ти се връща вътре, на Уитби май също.
— Единственото ми извинение е, че беше много дълъг ден.
— Няма проблем — отвръща той след кратко мълчание и продължава да мие мишката. После доброволно пояснява: — Имам я от пет седмици. Като дете гледах куче и котка, но оттогава не съм имал домашен любимец.
Опитваш се да си представиш дома му, но не успяваш. Представяш си само безкрайно бяло пространство с бели, модерни мебели и компютърен екран в ъгъла — единственото цветно петно. Което вероятно означава, че домът на Уитби е пищна, декадентска къща с всякакви стилове и периоди, изразени с ярки, наситени цветове.
— Растението цъфна — прекъсва той размишленията ти.
Отначало не разбираш. После схващаш смисъла и леко се изправяш.
Уитби те поглежда.
— Няма нищо спешно. Всичко свърши.
Сподавяш импулса да го изправиш насила и да го повлечеш към сградата, за да ти покаже какво значи „нищо спешно“.
— Обясни ми — казваш ти, като наблягаш достатъчно върху думата, за да прозвучи като яйце, което всеки миг ще се пропука. — И конкретно.
— Стана посред нощ. Снощи. Всички си бяха тръгнали. Понякога работя много до късно, а и обичам да стоя в хранилището-катедрала. — Той отмества поглед, после продължава, сякаш си го попитала нещо. — Просто ми харесва. Успокоява ме.
— И?
— И снощи, когато влязох, ми хрумна да нагледам растението — казано твърде небрежно, сякаш винаги го наглежда — и видях цвят. Растението цъфтеше. Но вече го няма. Всичко стана много бързо.
Важно е разговорът да не спира, Уитби да бъде спокоен и да отговаря на въпросите ти.
— Колко продължи?
— Може би час. Ако ми беше минало през ума, че ще опада, щях да повикам някого.
— Как изглеждаше цветът?
— Най-обикновено, със седем или осем венчелистчета. Прозрачни, почти бели.
— Направи ли снимки? Клип?
— Не. Мислех, че ще издържи известно време. А после не казах на никого, защото вече го няма.
Или защото при липсата на доказателства, то би било доказателство против него, против психичното му състояние, точно когато е на път да се отърве от тази си репутация.
— А какво направи?
Той свива рамене, опашката на мишката потрепва, докато я премества в дясната си ръка.
— Предвидих пречистване. За всеки случай. И си тръгнах.
— През цялото време си бил с предпазен костюм, нали?
— Да. Естествено. Разбира се, че бях.