— И нямаше странни измервания след това?
— Не. Проверих.
— И нищо друго, което трябва да знам?
Като например връзка между разцъфването на растението и появата на Уитби на брега на езерото с мишка в ръка.
— Нищо, което вече да не знаеш.
Отново сянка на непокорство; във вдигнатите му очи се вижда, че мисли за преминаването в Зона X, за което не може да разкаже на никого и което го направи ненадежден за останалата част от екипа. Как се преценяват халюцинации, които могат и да бъдат реални? Параноя, която може да бъде и оправдана? Помниш как, веднага след като се върнахте, Уитби тъжно каза сам на себе си, сякаш бе изгубил нещо: „Отначало не ни забелязаха. Но после постепенно започнаха да се взират… защото ние просто не можехме да спрем.“
Изправяш се и го поглеждаш.
— Дай ми подробен доклад за растението — само за моите очи. И не можеш да вкарваш мишка в сградата, Уитби. Най-малкото, охраната рано или късно ще те хване. Върни я, откъдето си я взел.
Сега и двамата те гледат, Уитби по-непроницаемо от мишката — тя просто иска да се измъкне от ръката му и да си върви по пътя.
— Ще я прибера на тавана.
— Направи го.
Влизаш вътре и отиваш в хранилището-катедрала, като преди това обличаш предпазен костюм, така че да не замърсиш средата и тя да не замърси теб. Намираш растението с фалшивата табелка, сочеща, че е донесено от първата осма експедиция. Оглеждаш самото него, мястото наоколо и пода за изсъхнал цвят. Не намираш такъв, само някакво вещество, което след лабораторния анализ се оказва борова смола от друга проба, оставена някога там.
Гледаш резултатите в кабинета си и се чудиш дали растението е цъфнало само в съзнанието на Уитби и ако е така, какво означава това. Дълго се чудиш, преди и тази мисъл да бъде затрупана от бележки, срещи, телефонни обаждания и милион дребни неотложни неща. Трябва ли да питаш Уитби дали мишката е била с него в хранилището? Може би. Но вместо това поставяш безсмъртното растение под денонощно наблюдение, въпреки че нито Чейни, нито Грейс остават доволни от факта.
Уитби просто има нужда от другарче. От някой, който да не го съди и разпитва; от някой или нещо, което да разчита на него. И докато държи онова същество в дома си, на тавана, няма да кажеш на никого за нарушението. Осъзнаваш, че точно както Лаури е вързан с теб, така и ти си вързана с Уитби.
Седмица по-късно, докато играеш билярд с Брокерката и ветерана по време на експедицията си до „Стар Лейнс“, слушаш разказа й за някакви двама, самонастанили се в рекламна къща, които отказвали да дадат имената си. Замисляш се отново за Уитби, който отказва да даде име на мишката си, сякаш следва експедиционния протокол на „Съдърн Рийч“.
— Мислеха си, че като не знам имената им, не мога да се обадя в полицията. Надзъртаха иззад завесите като призраци. Много неприятна ситуация, не че ми беше приятно да ги изхвърля оттам. Но трябва да продам къщата. Не съм благотворителна организация. Да, давам пари за благотворителност, но за какво са приютите за бездомни? А и ако им позволя да останат, нали и на други ще им хрумне същото. Оказа се, че имат досие в полицията, така че взех правилното решение.
А после седиш на бюрото си в „Съдърн Рийч“ и чакаш досиетата на кандидатите за дванайсетата експедиция. Най-отгоре е най-обещаващата папка, поне в твоите очи: асоциален биолог, чийто съпруг е бил в последната единайсета.
0018: Пазачът на фара
Прегледах фара. Поработих върху [не се чете]. Поправих разни неща. И ще ги хвърля в огнена пещ: и ще има вой, и скърцане със зъби. После се чу плачевният зов на дъждосвирец, а призори чух бухане на бухал и лай на лисица. Малко по-нагоре от фара, където постоях известно време, от храстите се подаде глава на мече, което се оглеждаше като малко дете. И ръката на грешния ще ликува, защото няма грях в сянка или светлина, който семената на мъртвите да не могат да простят.
Когато Сол стигна в селския бар, всички вече се бяха натъпкали вътре в очакване да свири някаква местна група, която се наричаше „Маймунски лакът“. Верандата с чудесната гледка към притъмняващия океан беше празна — най-малкото, беше прекалено студено — и той бързо влезе вътре. След халюцинацията на плажа се чувстваше по-добре с всеки изминал ден, а и никой от Леката бригада не бе идвал да го тормози. Температурата му беше спаднала, напрежението в главата му бе намаляло, а с него и импулсът да товари Чарли с проблемите си. Не беше сънувал цели три нощи. Дори слухът му беше добре, ушите му се наостряха и сякаш даваха тласък на цялото му тяло: чувстваше се по-енергичен във всяко отношение. Всичко изглеждаше нормално, като че ли се бе тревожил напразно. Липсваше му само познатата гледка на Глория, която идва по плажа към фара или се катери по камъните, или се мотае около бараката.