Чарли дори беше обещал да се видят в бара за по едно питие, преди отново да излезе на нощен риболов; въпреки тежкия режим изглеждаше доволен, че изкарва пари, само дето не се бяха виждали от няколко дни.
Старият Джим с червендалестото си лице и рошавите си бели бакенбарди беше запратил рахитичното пиано в далечния край на основното помещение. „Маймунският лакът“ тъкмо загряваха — какофония от цигулка, акордеон, акустична китара и дайре. Пианото, спасено някога от морето, беше възвърнало величието си отпреди удавянето — дори перлената инкрустация на капака си беше още там — но беше запазило хриптящо-ламаринен тон от кръщенето си и някои клавиши „потъваха“, поне според Стария Джим.
Вътре миришеше успокояващо на цигари и мазна пържена риба с лек дъх на твърде сладък мед. Стридите бяха прясно уловени, а бирата, която вадеха от хладилника, беше евтина. Сол винаги бързо забравяше недостатъците. Тук обикновено цареше добро настроение, макар понякога показвано с неохота. Всичките му молитви идваха от съзнанието, че не се бе случвало инспектор от здравната служба дори да надзърне в малката кухничка или скарата отзад, където чайките се събираха с несломима надежда.
Чарли вече беше там, запазил кръгла масичка с два стола на стената срещу пианото. Сол си проби път през пресата от тела — може би шейсетина души, на практика тълпа според стандартите на забравения бряг — стисна Чарли за рамото и седна.
— Здравей, непознати приятелю — каза той, но прозвуча още по-неуместно, отколкото можеше да бъде.
— В по-добро настроение си, а, млади момко? — отвърна Чарли, но се усети. — Искам да кажа…
— Не виждам млад момък наблизо, но знам какво искаше да кажеш. Така е. Чувствам се много по-добре.
Първото доказателство, че Чарли е бил притеснен за състоянието на Сол, което още повече задълбочи чувствата му към него. Нито веднъж не се бе оплакал, докато Сол хленчеше за летаргия и симптоми, само се опитваше да помогне. Може би сега щяха да се върнат към нормалната си връзка. Само да свършеше тази рибарска експедиция.
— Добре, добре — рече Чарли, като се усмихваше и оглеждаше наоколо. Малко се притесняваше на публични места.
— Как мина риболовът вчера?
Чарли беше споменал нещо за добър улов, но не бяха говорили дълго.
— Най-добрият улов досега. — Лицето му грейна. — Много скатове, морски лисици и камбали. Малко кефали и костури.
Плащаха му твърда надница на час, но имаше и бонуси за улов над определени килограми.
— Нещо необичайно?
Сол винаги задаваше този въпрос. Обичаше да слуша разкази за странни морски същества. Напоследък, след това, което му бе казал Хенри, очакваше отговора с още по-голям интерес.
— Само две неща. Хвърлих ги обратно, защото бяха много грозни. Една отвратителна риба и някаква асцидия, която все едно плюеше кръв.
— Интересно.
— Знаеш ли, наистина изглеждаш много по-добре. При фара всичко е спокойно, така ли?
Което всъщност значеше: „Защо по телефона ми каза, че «напоследък не е толкова забавно»?“
Сол тъкмо се канеше да се впусне в разказа за последния си сблъсък с Хенри и Леката бригада, когато пианото млъкна и Старият Джим стана да представи „Маймунски лакът“, въпреки че всички ги знаеха — Сейди Докинс, Бетси Пипайн и някогашният му помощник във фара, Брад. И тримата от време на време работеха в бара. Труди, майката на Глория, беше гост музикантът на дайрето. Някой ден щеше да дойде ред и на Сол.
Бандата започна тежка, тъжна песен за богатствата на морето, двама злощастни влюбени и трагичен хълм, гледащ към тайно заливче. Обичайните, макар и не съвсем напеви, повлияни от „овъргаляните в пясък морски хипита“, както се изразяваше Чарли, които бяха популяризирали ненапрягащия, лек за слушане фолк-поп стил. На Сол му харесваше в изпълнение на живо, въпреки че Брад припяваше малко по-силно. Чарли обаче се мръщеше и гледаше чашата си със стиснати устни, а после крадешком завъртя очи; Сол поклати глава с насмешливо неодобрение. Да, не бяха кой знае какво, но им стискаше да излязат пред публика. Някога самият той повръщаше преди проповед, което, като се замислеше сега, може и да е било знак от Бога. В най-тежките вечери предварително правеше лицеви опори и подскоци, за да изпоти сценичната треска.