Пълзящият продължаваше да пише, сякаш тя изобщо не съществуваше; думите пламтяха с по-богата и изразителна светлина, отколкото някога бе съзирала, и в тях блестяха цели светове. Толкова много думи. Толкова много светлина. Само това виждаше. Всяка дума беше свят, свят, процеждащ се от друго място, проводник и вход едновременно, стига само да знаеш как да ги използваш — координатите, които биологът използваше сега в далечното си пътуване. Всяко изречение беше безмилостно изцеление, безжалостно съграждане, неподлежащо на отрицание.
Дали трябваше да каже: „Спри!“? Дали трябваше да се помоли за хората, които никога не бе срещала, но живееха в съзнанието й, защото биологът ги познаваше? Трябваше ли някак да помисли, че това, което ще последва, може да унищожи планетата или да я спаси? Докато то я познаеше, Призрачната птица беше уверена, че нещо ще оцелее, че тя ще оцелее.
Какво можеше да направи? Нищо. Нито пък имаше желание. Да не направиш избор, също е избор. Тя пусна кълбото и го остави да увисне във въздуха.
Усети, че Грейс е на стълбите зад тях, усети, че иска да ги нарани, но нямаше значение. Грейс не беше виновна. Грейс не можеше да разбере какво вижда; тя виждаше друго — нещо от фара или от острова, или от живота си преди.
Грейс простреля Призрачната птица в гърба. Куршумът излезе през гърдите и се заби в стената. Ореолът на Пълзящия се завъртя още по-бясно. Призрачната птица се обърна и изкрещя с цялата сила на сиянието. Защото тя не бе ранена, не бе почувствала нищо, не искаше и Грейс да пострада.
Грейс замръзна в полумрака с вдигната пушка, а в очите й се четеше осъзнаването, че това е безсмислено, че винаги е било безсмислено, че не може да тръгне назад, че не може да има завръщане.
— Върви си, Грейс — каза Призрачната птица и Грейс изчезна нагоре по стълбите, сякаш никога не бе слизала долу.
Тогава Призрачната птица разбра, макар и твърде късно, че Контрол вече не е там. Или се беше качил горе, или се беше промъкнал покрай нея, устремен към ослепителната бяла светлина далече долу.
0023: Директорът
Връщаш се към това, което познаваш или си мислиш, че познаваш: фарът и Бригадата за свръхестествени и системнонаучни изследвания, изпълнена с нови сили от откритието, свързващо БССИ и Джак Севърънс. Внимателно прехвърляш всички папки по три-четири пъти, налагаш си още веднъж да прегледаш историята на фара и разрушения му побратим на острова.
В някои мигове виждаш лицето на Хенри — далечен блед кръг, който постепенно се приближава, докато си в състояние да опишеш всяка противна подробност. Не знаеш какво иска да каже; знаеш само, че не можеш да го отпъдиш просто така. Гризе те като неотворено писмо, което всички уверено предсказват, че ще съдържа нещо съвсем банално.
Като дете не им обръщаше внимание, защото ти бяха антипатични. Не си търсила начин да ги запечаташ в паметта си, да уловиш детайлите; опитваше се по-скоро да ги прогониш, да ги редактираш, да ги накараш да се махнат. Тази досада, това присъствие, което видимо караше Сол да се чувства некомфортно, даже неспокойно. Но какво в тях го караше да се чувства така?
В списъка с членове на БССИ нямаше никой, който да прилича на Хенри или Сюзан, същото важеше и за случайните снимки с неидентифицирани членове. При предишните проучвания бяха проследени имената и адресите на всички, изпращани някога на забравения бряг, след което бяха проведени обширни интервюта. Отговорите бяха неизменно едни и същи: БССИ беше провеждала стандартни изследвания, обичайната смесица от научни и свръхестествени подходи. Всеки, който знаеше нещо повече, беше или останал там, или изчезнал много преди преминаването на първата експедиция през коридора към Зона X.
Още по-лошото бе, че нямаше никакви други следи от Севърънс, Джак или Джаки, като последната също изчезна от погледа й, сякаш нещо ново беше привлякло вниманието й или е разбрала, че искаш да я питаш нещо; с всеки телефонен разговор все повече се отдалечава и избледнява, погълната от Централата. Удвояваш усилията си да напипаш влиянието й в документите, но ако ти се струва, че Лаури те преследва като призрак, то Севърънс е от онези духове, които са прекалено умни, за да се материализират.