Отново гледаш филма от първата експедиция, отново се взираш във фона, в нещата извън фокус, във фара. В трепкащите сцени наблюдаваш еволюцията и деволюцията на фара от началото до последната снимка, правена от експедиция.
Докато един ден Грейс не те дръпва настрани и не казва:
— Стига толкова. Трябва да ръководиш тази агенция. И други могат да преглеждат документите.
— Кои други? За кого говориш? — сопваш се ти и веднага се разкайваш за това.
Само че „други“ няма, а времето изтича. Трябва да помниш, че на някакво ниво цялата „Съдърн Рийч“ се е превърнала в измама, и ако забравиш, че не си част от решението, ставаш част от проблема.
— Може би ти трябва малко почивка — казва Грейс. — Да погледнеш нещата отстрани.
— Няма да вземеш мястото ми.
— Не ти искам проклетото място.
Тя кипи, на път е да изригне и част от теб иска да го види, иска да разбере как изглежда Грейс, когато напълно изгуби самообладание. Но ако я тласнеш към това, ще изгуби и теб.
По-късно се качваш на покрива с бутилка бърбън, а Грейс вече е там, седнала на единия шезлонг. Сградата на „Съдърн Рийч“ е като тежък, масивен кораб, но не знаеш в каква посока е поел, не можеш дори да се вържеш за кормилото.
— Обикновено изобщо не мисля нещата, които казвам — извиняваш се ти. — Просто запомни, че не мисля това, което казвам.
Пренебрежителен звук, но съпроводен от разтваряне на ръцете и отпускане на намръщената физиономия.
— Това място е абсолютна лудница.
Грейс никога не говори така, освен на покрива.
— Откачена работа. — Преразказваш последния объркан, изстрадан монолог на Чейни относно липсата на данни. — Дори падащият жълъд разказва откъде е паднал, дори Нютон го твърди. Има траектория, мамка му, така че можеш да я проследиш по обратния път, макар и теоретично, и да откриеш мястото на дървото, от което е дошъл, поне приблизително.
Не може да се каже, че някога си разбирала повече от една трета от приказките му.
— Тези палатки са откачени като бели цици — отвръща Грейс, говорейки за замръзналите бели палатки на командния център на Съдърн Рийч на границата.
— Нашите откачени бели цици — поправяш я ти строго, като размахваш пръст. — Поне не правим дупки във водата.
След избухването на Чейни преглеждаш поредния безсмислен, непродуктивен доклад от агенцията, изследваща радиовълните за сигнали от извънземен живот. Централата неведнъж ти е предлагала да „обедините усилията си“. Те се ослушват за послания от звездите в един-два отрязъка от микровълнови области, незаети от радиопредаванията от Земята. Наричат тези честоти „дупка във водата“, защото съответстват на дължините на вълните на водорода и хидроксилната група. Изстрел в тъмното — да си мислят, че други интелигентни същества също автоматично ще гравитират към „дупката във водата“.
— А това, което търсеха, се промъкна през задния вход…
— Направи си заден вход и мина през него…
— Гледаш нагоре, а междувременно нещо минава покрай теб и ти свива портмонето — киска се Грейс.
— Напразни се оказаха водните каскади; онези предпочитат слугинския вход — заявяваш ти приповдигнато, като й подаваш бутилката. — Не можеш просто да включиш пръскачките и да напомпаш гумената водна пързалка.
Вече наистина не знаеш какво приказваш, но Грейс избухва в смях и нещата между вас се оправят, поне за известно време, а ти можеш да се върнеш отново към Хенри и Сюзан, говорещите манекени, смъртоносните досадници или просто смъртоносните близнаци.
В някакъв момент същата седмица обаче Грейс те намира да мяташ папки срещу стената и ти нямаш друго извинение, освен да свиеш рамене. Кофти ден при лекаря. Кофти ден от подготовката на експедицията. Кофти ден в проучванията. Просто кофти ден от поредица от кофти дни.
Затова решаваш да направиш нещо по въпроса.
Около месец преди дванайсетата експедиция взимаш самолета към щаба на Лаури. Макар идеята да е била твоя, не ти е приятно, че се налага да пътуваш — надяваше се да го примамиш да дойде в „Съдърн Рийч“ за последен път. Всичко около теб — кабинетът ти, разговорът в коридора, гледката от покрива — е добило нов, непреодолим оттенък, яснота, идваща от съзнанието, че скоро няма да го има.