— Проклета шибана твар. Проклето глупаво животно.
Видрата се перчи с уловената риба, плува по гръб, а очите й се смеят — ако това изобщо е възможно.
Върти се, лъкатуши и изчезва, за да се появи отново. Камъчетата на Лаури подскачат и потъват без резултат, а видрата явно си мисли, че това е игра.
Игра, която й доскучава и по някое време решава да се гмурне за по-дълго. Лаури стои с една ръка на хълбока, а в другата стиска камък и се взира за издайнически вълнички във водата. Като че ли се мъчи да отгатне колко дълго може да задържи дъха си видрата, какво разстояние може да измине под водата и къде би излязла, за да си поеме въздух. Само че тя така и не се появява отново и той просто си остава там с камък в ръка.
Чудовище ли е Лаури? В твоите очи — да, защото знаеш, че когато стисне Централата в хватката си, когато се добере до онези части от нея, които иска да се смеят и танцуват под неговата палка, и когато след това тази хватка, двойниците и огледалните отражения отслабнат, както се случва с всяка власт, основаваща се на терор, на твърде много места ще останат необратими следи от неговата ръка и воля. Призракът му ще броди дълги години и ще слага своя отпечатък върху умовете на хората, така че дори всички подробности за човека, известен като Лаури, да бъдат внезапно заличени от всички системи, те ще успеят да реконструират образа му от силата и мощта на влиянието му.
Изваждаш снимка на мобилния телефон, смушкваш го с нея, принуждаваш го да я вземе. Лаури пребледнява, опитва се да ти я върне, но ти няма да му позволиш. Той държи в едната си ръка снимката, в другата — камъка, предназначен за видрата. Пуска камъка, но не поглежда пак към снимката.
— Лаури, мисля, че излъга за този телефон. Мисля, че това е твоят телефон. От първата експедиция.
Докато изричаш думите, усещаш, че може би стигаш твърде далеч, но след малко ще стигнеш още по-далеч.
— Не знаеш.
— Вече има дълга история.
— Не.
Рязко. Окончателно. Плътно затворено. Автопроклятие. Без възражения. Без ярост. Без сянка от обичайния драматизъм на Лаури. „Не.“ Без никаква възможност да вмъкнеш поне лъч светлина между буквите, така че ще се наложи сама да опиташ, като прекосиш границата.
— За тях ли работиш? Това ли е проблемът?
Нарочно употребяваш това неясно „тях“.
— За „тях“? — Изгарящ смях. — Защо, има ли проблем с телефона?
Още не признава.
— Ти и Зона X имате недовършена работа ли? Има ли нещо, което не си ни казал за първата експедиция?
— Нищо, което да ти помогне.
Вече жлъчно. Към теб, заради засадата или към някой друг?
— Лаури, ако не ми кажеш дали това е твоят телефон, ще отида в Централата и ще им разкажа всичко за БССИ, за миналото си и за начина, по който ти го скри. Ще те съсипя завинаги.
— И себе си също.
— С мен все едно е свършено и ти го знаеш.
Лаури те поглежда и в очите му се четат равни части агресия и тайна болка, изплувала на повърхността.
— Сега схващам, Глория. Поела си на самоубийствена мисия и искаш просто всичко да излезе наяве, дори да не е толкова важно. Е, трябва да знаеш, че ако споделиш с някого, ще…
— Ти си повреден файл с данни — казваш. — Ако приложим собствените ти техники върху теб, Лаури, какво ще намерим в мозъка ти? Какво се е свило там?
— Как, по дяволите, смееш!
Той трепери от гняв, но не помръдва, не отстъпва и на сантиметър. Това не е отричане, макар че вероятно би трябвало да бъде. Чувство на вина? А Лаури вярва ли изобщо в него?
Притискаш го, макар вече да не си сигурна, че това, което казваш, е вярно:
— Комуникира ли с тях по време на първата експедиция? Със Зона X?
— Не бих го нарекъл комуникация. Всичко е в документите, които вече познаваш.
— Какво видя? Как го видя?
Бяхме ли обречени, след като се върна, или още преди това?
— Никога няма да има велика единна теория, Глория. Никога няма да я открием. Не и докато сме живи, не и докато не е станало твърде късно. — Лаури се опитва да обърка нещата, да се измъкне от светлината на прожектора. — Знаеш, че точно сега други, не толкова тайни организации търсят вода на луните на Юпитер. Там някъде може да се крие море. Може да има живот точно под носа ни. Но всъщност винаги го е имало, просто сме твърде слепи, за да го видим. Тези тъпи въпроси… те нямат значение.