— Джим, това е доказателство за контакт. Намирането на точно този мобилен телефон в Зона X.
Той говори за разпознаване, за разбиране от някакъв тип.
— Не — случайно е. Случайно. Случайно.
— То иска да говори с теб, Джим. Зона X иска да говори с теб. Иска да те пита нещо, нали?
Не знаеш дали е вярно, но си сигурна, че можеш да го накараш да се изпусне от страх.
Имаш чувството, че между двама ви с Лаури има някакво забавяне на времето, пропаст или разстояние, много, много широко разстояние. В очите му блести нещо древно и се взира в теб.
— Няма да се върна — казва той.
— Това не е отговор.
— Да, моят телефон е. Моят шибан телефон.
Дали виждаш Лаури такъв, какъвто е бил веднага след връщането си от първата експедиция? Колко дълго може човек да се придържа към даден модел или процес, въпреки че е фундаментално увреден? „Мисля, че това е санаториум за душевноболни — казва Уитби. — Но това важи и за останалата част от света.“
— Не се ли уморяваш с времето? — питаш ти. — Вечно да се движиш напред, но никога да не стигаш до края? Никога да не можеш да кажеш истината на някого?
— Знаеш ли, Глория, ти никога няма да разбереш какво беше тогава, първия път — да преминеш през вратата в границата, да се върнеш обратно. Дори и хиляда пъти да прекосиш границата. Ние бяхме пожертвани и изгубени. Преминавахме през врата от призраци към място, обитавано от призраци. А после ни казаха да се оправяме. До края на живота си.
— Ами ако Зона X дойде да те потърси?
Погледът на Лаури още е някак далечен, сякаш не е там, не стои пред теб, но той е свършил, стигнал е до края и се отдалечава, без дори да те погледне.
Повече никога няма да го видиш и това временно облекчение влива жизнени сокове в крачката ти; слънцето се връща и видрата се връща, а ти сядаш на брега и я гледаш как лудува и играе, и се надяваш тези няколко минути никога да не свършват.
0024: Пазачът на фара
… ще раздам семената на мъртвите за да споделя с червеите събрани в мрака… През нощта чух: сова, козодой, няколко лисици. Благословия. Облекчение.
Прожекторът на фара беше тъмен. Беше тъмен и нещо се опитваше да се излее от Сол или да премине през него на път за някъде другаде. Сенките на пропастта са като венчелистчета на чудовищно цвете което ще разцъфне в черепа и ще разшири съзнанието повече отколкото човек може да понесе но независимо дали ще изгние под земята или върху зелените поля или в морето или в самия въздух всичко ще бъде разкрито блажено в познанието за душащия плод.
Още беше в шок от бара и вярваше, че ако се върне, ще докаже, че това е било будно видение или даже отвратителна шега. Ударите на кървавите пръсти на Стария Джим по клавишите на пианото. Изражението на Сейди, сякаш е погубена, предадена от собствените си думи. Брад, неподвижно впил поглед в стената, сякаш някой го е вкаменил на място. Слава богу, че Труди вече си беше тръгнала. Какво щеше да разказва на Глория, когато отново се видят? А какво ще разкаже на Чарли?
Паркира, стигна криво-ляво до фара, отключи вратата, тресна я след себе си и остана запъхтян в преддверието. Искаше да се обади в полицията, да им каже да отидат в бара, да проверят как е Стария Джим и останалите. Искаше да се обади в полицията, а после да се опита да намери Чарли в морето и да се обади на всички останали, за които се сети. Защото тук явно ставаше нещо ужасно, нещо повече от неговото заболяване.
Никой обаче не вдигаше. Никой не отговаряше. Телефонът беше мъртъв. Можеше да изтича, но къде? Светлината беше угаснала. Светлината беше угаснала.
Въоръжен със сигнален пистолет, Сол се запрепъва нагоре по стълбите, като с една ръка се подпираше на стената. Тресчицата е била ухапване от насекомо. Или първоначален сондаж за нещо. Или натрапник. Или нямаше нищо общо с всичко това. В този момент той се подхлъзна и едва не падна. Имаше особена влага на стъпалата и нещо размазано по стената, което остана по ръката му и той я изтри в джинсите си. Леката бригада. Бяха му дали експериментален опиат или го бяха облъчили с апаратурата си. И ръката на грешния ще ликува, защото няма грях в сянка или светлина, който семената на мъртвите да не могат да простят.
Близо до върха свистеше отривист вятър и той се зарадва на хладината, защото тя му показваше, че съществува и свят извън съзнанието му, помагаше му да отрече симптомите, които отново се бяха промъкнали. Усети силно увличане като от приливна вълна и вибрацията, която го съпътстваше, а после изведнъж пламна.