Огледах се във водата: м-да, още повече се бях смалил. Представлявах тъжна отломка от полузабравена планина. Скоро поясът ми от хоросан се олющи и изчезна завинаги
Да живееш до река е друг господ. Ден и нощ тя разказва нещо свое, не я разбирам и въпреки туй ми е драго, че не съм съвсем самотен
Красавица беше реката. Източена между зелени брегове, с тихи дълбоки води; ту небесносини, ту златни или червени.
Налегна ме печал. Ето — тече речната струя до мене и говори на езика си, а аз нито го проумявам, нито пък мога да й пошепна две думи с окованото си гърло или да й дам знак, че ми харесва. Дали реката не казва, че ме обича?
Ако е съдено, цяла вечност ще лежа на брега, но няма да разбера дали безсънната красавица ме обича. Нито тя ще узнае, че един камък е влюбен в нея.
Веднъж върху мен се спусна птица. Бе лека, топла и пееше за прелестния широк свят. Сладкопойна магия, понятна даже за вкаменения отшелник! После бежовите й крачета често кацваха на коравото ми рамо. Топлината й се преливаше в хладните ми жили; песента и ми разказваше за необятното небе, за злачните полета и кехлибарените лозя, за горите и зениците на езерата. Ах, защо не можех да скоча при любимия припев на птицата:
Птицата сякаш ставаше част от мене и когато отлиташе (нощем камъкът е още по-мрачен), аз изстивах. Сън не ме хващаше и загледан в пълната със звезди вода, се питах: защо нямам ръце като хората? Да държа на дланта си крехката птица и да я галя… галя… Дори ръцете ми да са лишени от пръсти — просто длани, силни и горещи, постоянно горещи. Каква радост е да имаш ръце!… Обаче на камъните природата не е дала човешка форма, а и те не могат да си я създадат… Защо нямам крила както птиците? Да се издигна в небето, да стана приятел с целия свят. Целия свят, от който познавам само една река и една птица, докато той е много по-богат. Това небе се простира над непознати за мен места и аз никога няма ги зърна. Камък, летящ в небесата — измислица, бедни ми самотнико, измислица! Колкото и да жадувам движения и простор, оставам безсилен на брега. Тинята се надсмива над мене с противната си миризма Спънат от собствената си тежест и непохватност, страдам… Защо ли се родих камък!
С времето бреговете на реката потънаха. Озовах се във водата, която доста дълго ме ми и изглажда, ала аз все стърчах — толкова, че да си поемам въздух и да слушам как пеят птичите хорове. Почти всеки ден горе прелиташе голяма сива птица, бръмчейки оглушително. Имаше и безшумни птици: те врязваха в синевата пухкави бели черти.
Един следобед от горичката край реката се чу смях и на брега изтича мъж с жълта шапка. Той държеше на ръце жена, която се смееше тънко, обхванала врата му. Краката й се мяткаха във въздуха. Човекът я положи на тревата, съблече дрехата си и премести на нея своята спътничка. Двамата поседяха един до друг, загледани във водата (тя кротко ме милваше отдолу), проронвайки по някоя дума. От горичката запя любимата ми птица.
Мъжът прегърна жената с една ръка, а с другата ръка запретна роклята й. Жената се разтрепера, нейното гъвкаво тяло започна да се извива. Роклята изхвръкна през главата й и „О, живот, ние летим с тебе!“ се сля с тихия стон на сияещите й устни. Слънцето залязваше. Алени в светлината му, мъжкото и женското тяло се преплитаха, галеха, целуваха и обожаваха.
Аз стоях в реката, забравил ласкавата водна топлина. Не бяха ли мъжът и жената два огнени потока, които се намират в лутането си, сливат се и — още по-горещи, още по-силни — търсят отвор? Отвор, през който да изригнат на горния свят, за да сътворят нова планина!
Сетне роклята скри червените като слънцето крака на жената. Мъжът загреба малко вода от реката и напръска лицето на любимата си. Тя се разсмя, целуна го звучно, опря се на рамото му. И двамата си отидоха.
Пред мене остана видяната картина. Остана да звъни смехът на влюбените. Защо и аз не мога да се смея? (То да плача не умея, камо ли да се смея!) Защо нямам луди като на тоя мъж ръце? Сега вече не исках само длани. Не, исках и пръсти. Топли пръсти, които могат да строят и бранят крепости, да раждат най-могъщите птици и да бъдат нежни. Ей така — да загреба шепа речна прохлада, да я пръсна по лицето на жена и да изсуша капките с устни. Но устни? Нямах, нямах! И никога нямаше да позная ласките нито на женското тяло, нито на женската душа. Студен, ням камък… Защо ли се родих камък!
Жълтата шапка на мъжа светлееше забравена в храстите и любимата ми птица сви в нея гнездо. Пъстър мъжкар обикаляше около гнездото. Скоро оттам избликнаха куп мънички певци.