Никола Русев
Приказка за Стоедин
Книга първа
Първа част
1
Ранното слънце близнало върхарите на гората и пратило сянката й в пустото поле, осеяно с пелин и сухи храсти. Дочул се далечен, тежък тътен, нараснал, приближил, и от гората, като гърмял с копита, се появил красив черен кон с бяла звезда на челото. Загледал се далече-далече, там, където полето и небето се сливали, разтъпкал се, сякаш се подвоумил — и препуснал с все сила към полето; препущал, препущал, докато се строполил, спрян от невидима стена. Скочил, заблъскал я с копита, зацвилил яростно и силно, от устата му покапала пяна… Но стената не го пущала. Накрая утихнал, изпръхтял, отърсил грива… и се превърнал в много стар старец: прегърбен, брадата му като сняг, а лицето по-сбръчкано от печена ябълка. Облегнал длан на таз ми ти невидима стена и пак се загледал в хоризонта — дълго и жадно, с умислени бистри очи.
От храстите отвъд стената се подал друг старец… Какъв ти друг — същият, досущ: и лицето му същото, и брадата, и толкоз прегърбен. Само ръцете му — с дълги остри нокти. А в очите — злорадо пламъче.
— Блъскаш ли се, брате, блъскаш ли се? — изкискал се Злоокия. — Аз па го това не мога — хем да знам, че няма да мина, хем да се блъскам.
— Пак ли се довлече, брате? — дори не го погледнал Бистроокия. — Е, ако това си дошел да ми речеш — иди си.
— Харно, ама не разбра ли досега — човек, какъвто чакаш, никога няма да мине. Такъв се не пръква, брате. Ако е умен — няма да е сиромах. Ако е щедър — няма да е дълголетен. Ако е хитър — няма да е весел. Аха… И вечност да чакаш — все тоя вятър.
— Не бързам, брате.
— Па зер аз бързам? — облегнал длани в неговите Злоокия иззад невидимата стена и засъскал в лицето му. — И да го срещнеш, по ли хитър от мене ще бъде?… Или се надаш, че току-тъй ще ти се дам?… Да се не знаеме — как да е, ама се знаеме. И какво можем знаеме, и какво не можем. А?…
Дръпнал се от стената, изкискал се, подскочил и се превърнал в едър, силен гарван. Изгракал и като размахал тежко крила, литнал и се стопил в небето.
А в това време от полето към гората приближавали човек и магаре, натоварено с два коша хума. Бистроокия се дръпнал от невидимата стена, седнал под храста край пътеката, извадил от торбата царевичен мамул и зачакал да приближат. Вече се виждало, че човекът е млад селянин с миши очички и сипаничаво лице.
Бистроокия отронил зрънце от мамула…
…и там, в краката на Сипаничавия, меко иззвънтяло. Блеснала златица. Сипаничавия се втрещил изумен и невярващ… па се хвърлил отгоре й по корем, сякаш ловял нещо живо. Мушнал я в пазвата и забързал да настигне магарето.
Бистроокия, присвил очи, отронил второ зрънце.
Този път Сипаничавия, съзрял златицата, мигом я настъпил, огледал се и макар че нямало жива душа, крадливо пъхнал и нея в пазвата. Веднага се разтревожил, преместил ги в пояса — още повече се разтревожил, върнал ги в пазвата и като осъзнал най-сетне, че са негови, изревал облещено, диво и безсловесно, хвърлил се върху товара, разсипал го, разтрошил кошовете, зло ритнал магарето и го пропъдил с камъни. Отдъхнал, пристегнал пояс и поел към гората. Бре, ама това същият човек ли е?… Вече стъпвал като тежък чорбаджия.
Бистроокия го изчакал да се изравни с храста и заплакал. Сипаничавия настръхнало отскочил, но като видял безпомощния старец, сърдито плюл, ядосан на напразния си страх.
— Брей! Дърто! Защо ревеш т… тука така… ннн… внезапно и… Няма да ревеш така! Аааа!
— Що да чиня, момченце. И ти да си, и ти ще заревеш.
— А, ядец. Моето реване свърши. Дойде ред други да реват, па аз да се смея. — И щастливо се почесал през ризата. — Е, я речи, защо цивриш?
— Голяма пакост направих, момченце. Вчера синовете ме проводиха с три златици, да им избера волове от чаршията… И когато седнах е тамо, да посбера душа, че се уморих — що да видя! У пазухата, леле, сал една останала, леле, двете съм ги изронил, леле…
— Шт, трай! Трай!… Що рече? — лакомо се огледал Сипа-ничавия и умилено приклекнал. — Лъжеш. Не е харно така, стар човек, пък лъжеш.
— Тебе лъжа, мене истина, момченце. Втори ден, как троша нозе, та я шетам и повтарям тая пътека — ега ги найда, ама… очи пусти — кьорави, нали не виждат вече… Дали щеш ми помогна, а, момченце?
— Дадено, бре! — чак заплакал от щастие Сипаничавия. — Само я покажи третата — като диря, да знам що диря!
— Ей такива бяха, момченце — разтворил длан със златица Бистроокия, — досущ като близнета…
Но преди да довърши, Сипаничавия плеснал отдолу дланта му, златицата литнала и той ловко я хванал.
— Оппалаа!… Тая — най-палава — пуснал я в пазвата и станал. — Сега, както я гледам работата — докъм пладне съм втасал на чаршията. Хайде — капа над вежда.