Параскева, заслушана в свирнята, внезапно кипнала, хвърлила сребърното огледало по Вълкашин, той свалил меч, свирнята секнала и гласът на царицата оживял насред дума:
— …Четири години вече как ти го втълпявам това място, щурако! Вникни най-сетне с тая желязна капела: кога утре заран Жеко влезе и прочувствено скърши коляно — тогава „рум-рим-парам-пам“! А щом зине, та щастливо рече: царице, ликувай, хванахме го най-сетне, маретския му Звездалия! — тогава „рум-парам-пам, там-трай“!…
Вълкашин нервно се изкискал.
— Ау, не вярва, че тая нощ вече ще го хванат — зловещо се ухилила с огромната си начервена уста Параскева. — А, Парапунчо?… Мисли, че и този път няма да го сполучиш заклинанието, дето напусто го тъкмиш вече петдесет месечини време — и заплашително се взряла в лицето му. — А?… Или и ти не вярваш?
— Царице! — изтръпнал Парапун. — По-харно вземи един нож и ме ръгни в сърцето, отколкото да ги слушам тия съмнения.
— Свирачиии, пригот-вис! — изревал свирепо Вълкашин. — В очите ме гледай, в очите ме гледай! — и вирнал меч. — Повтаряме „Щастлива вест споходи ни в таз утрин блага“ с пълна тържественост! Както го иска нашата пресветла! Да й дари небето пълно успокоение!… Иииии, ат — два!…
Но не замахнал с меча, защото тъкмо тогава главният разпоредител и съобщител на палата, дебелият и натруфен боляр Боню, въвел едроглаво същество с рядка брадица и къси панталонки. Боляринът извадил от пояса сребърно чукче, ударил камбанката, която висяла на ръката му, и обявил:
— Внимание! Нашата надежда и упование, принц Пулейко!
Принцът, лудостно ухилен, се унесъл в камбанката, посегнал към нея с пръст…
— Мамино слънчице ненагледно! — умилено разперила ръце Параскева. — Мамин левент нежничък, боже!… Пулейкооо! Я кой те вика, мами!… Я поглеж насам… Насам, съкровище безценно! — напразно опитвала да отклони вниманието му от камбанката. — Насам, бре!
И като въздъхнала, мощно го зашлевила. Пулейко равнодушно люшнал глава, мигом забравил камбанката и се вторачил в лицето на майка си.
— Ха такааа!… Какво ще рече на мами царица нейното мило слънчице?… Какво казва на майка си един любящ син, като я види привечер?… Доообър веееечер, миииила маааами, ти си… що?
— Кон!… — подсмъркнал с отворена уста Пулейко. — Конконскиффффт!
— На, и той все за тоя пусти Звездалия мисли, маминият — трогнато го целунала Параскева. — И неговото се търпение изчерпи. Колко лета вече, откак най-отбрани царкини-принцеси си пратиха гълъбите и чакат на крак да ни дойдат, та сгледа да направиме!… Протакаме ли още, някоя може лошо гърло да я събори, друга — бясно куче да я ухапе… — И повела Пулейко към златното столче до трона.
— Ннннема царкина апе куче!… — ревниво изревал принцът. — Пулейко апе! — и като се тръшнал на земята, яростно заритал. — Пулейко ам-ам, апе!… Сички апе!…
— Пулейко, мами, Пулейко — успокоила го Параскева, вдигнала го като вързоп и го сложила на столчето. После зло изгледала болярите. — На, почна да ми отговаря — и тупнала с крак. — Какво чакате?
Парапун се поклонил дълбоко, показал на Гергина да седне до тавата, огледал снаряжението си и кимнал към Боню.
— Пристъпваме! Към петдесет и шестото! Последно! И абсолютно последно! Заклинание! — пропял тържествено Боню, ударил камбанката, обрал с длан звука й и се дръпнал.
Парапун закрил очи и започнал да се поклаща:
— Фиууууу!… Фиууууууу!… — вдигнал ръце и се вцепенил. — Звездо Керванджийке, леле, Вечернице!… Ако ме чуваш, прати струна-лъч те у тая жена болярка Гергина, та проговори с нейната уста!…
И остро я посочил. Болярката скрито се спогледала с болярите, затреперала ситно-ситно и започнала неразбираемо да бръщолеви.
— Ау, настръхвам!… — силно прошепнала Зуна с очи в Параскева. — Вижте, цялата настръхвам!…
Параскева яростно изшъткала.
— По-ясно!… — викнал Парапун. — Отвърни ми, чуваш ли ме?
— Чувам те! — обадила се с тънък „звезден“ глас Гергина. — Защо ме викаш толко тревожната?
— Грижа имаме, сестрице!… От памтивека един ми ти магьосан кон Звездалия как шари по пълна месечина от гора у ливада и никой го не може хвана! А кога се навремето пръкна ненагледният ни принц, що го орисаха орисниците?… Докато не яхне тоя Звездалия, ни да възмъжее, ни да се очовечи! Поради което вече петдесет и повече месечини, как му го отлагаме пълнолетието!… Ама, ще ме питаш — що от това?
— Няма да те питам, а ще се изкикотя силно и подигравателно! — тънко се изкискала Гергина. — Защото, намясто да се радвате, че не сте го хванали досега, вие клюмате носове! Ако го бяхте хванали, какъвто е буйно неуловим, и ваш Пулейко го яхнеше, какво щеше да стане?… А, траеш като пукал. Аз, макар че съм звезда и нямам глава, като разсъждавам, така си викам: по е за предпочитане един принц да си е нежен и непълнолетен, отколкото пълнолетно-възмъжалата, пребит! Първо си го направете тоя Звездалия кротък и годен за яхане от принц, па тогава го ловете!