— Срамота, за бога, съвземи се — отчетливо рече Едик.
— Не… Защо пък… Ами нека човекът да си работи, щом му е интересно… Само казвам, че тука няма нищо необяснимо… Пък и общо взето дори е остроумно…
— Какви въпроси ще има към ВРИД научния консултант? — осведоми се Лавър Федотович.
Доловил въпросителната интонация, дядката се изправи на задните си крака и понечи да се понесе в галоп към машината си, но аз го задържах, като го улових за кръста.
— Правилно — каза Головодов. — Дръжте го така, че то инак наистина не може да се работи. В края на краищата не сме на вечеринка с въпроси и отговори. И изобщо засега я изключете, няма какво да ни подслушва.
Освободих едната си ръка, щракнах це-ка ключето, лампата угасна и старецът се усмири.
— При все това обаче, аз имам въпрос — дълбокомислено продължи Головодов. — Ама как става така, че все пак тя отговаря?
Зяпнах го като побъркан. Едик дойде на себе си и сурово присвил очи, заразглежда членовете на Тройката. Избегало беше доволен. Той измъкна от брадата си дълга треска и я натика между зъбите си.
— Разните му там токоизправители, це-ка ключета — говореше Головодов — всичко това другарят ВРИД доста добре ни го обясни. Само едно нещо не обясни: фактите той не обясни. А имаме безспорен факт — щом зададеш въпрос, тутакси получаваш отговор. Пък вие, другарю ВРИД, казвате, че нямало нищо необяснено. Тука значи нещата не се връзват. Не можем да разберем какво все пак казва науката по този повод.
Науката в мое лице си глътна езика. Головодов ме смаза, закла ме, направо ме уби и ме закопа. Затова пък Избегало реагира мигновено.
— Такова… — рече той. — Нали това казвам: с голяма стойност е начинанието. Има необясним елемент в него, порив отдолу… Затова и му дадох рекомандация. Такова… — каза той на стареца. — Обясни, мон шер, на другарите кое как става там.
Старецът сякаш се взриви.
— Пред вас е най-великото достижение на неутронната мегалоплазма! — обяви той. — Роторът на полето по подобие на дивергенцията се самоградуира по обиколката на спина и там, вътри, трансформира материята на въпроса в спиритуални електрически вихри, от които именно възниква синекдохата на отговора…
Притъмня ми пред очите, загорча ми в устата, чак зъбите ме заболяха, а проклетият нобъл говореше ли, говореше, и речта му беше гладка и плавна; беше добре подредена, грижливо репетирана и многократно произнасяна реч, в която всеки епитет и дори най-малкият интонационен нюанс бяха пренаситени с емоционално съдържание, това беше истинско произведение на изкуството. Старецът не беше никакъв изобретател, той беше художник, гениален оратор, най-достойният от последователите на Демостен, Цицерон, Йоан Златоуст…
Олюлявайки се, отстъпих в ъгъла и опрях чело в студената стена.
Тогава Едик тихо плесна с ръце и дядката млъкна. За миг ми се стори, че Едик спря времето, защото всички останаха неподвижни, сякаш се бяха заслушали в дълбоката средновековна тишина, увиснала в стаята като меко кадифе. После Лавър Федотович избута назад креслото си и стана.
— По закон и по всички правила би трябвало да говоря последен — започна той. — Но има случаи, когато законите и правилата се обръщат срещу своите адепти, и тогава се налага да бъдат отхвърляни. Започвам да говоря пръв, защото тъкмо сега сме изправени пред такъв случай. Започвам да говоря пръв, защото не мога да чакам и да мълча. Започвам да говоря пръв, защото не очаквам и няма да търпя никакви възражения.
За възражения и дума не можеше да става. Обикновените членове на Тройката дотолкова бяха потресени от този тъй внезапен пристъп на красноречие, че си позволиха само да се спогледат.
— Ние сме страж на науката — продължи Лавър Федотович. — Ние сме вратата към нейния храм, ние сме безпристрастните филтри, които я предпазват от фалша, лекомислието и заблудите. Ние охраняваме посевите на знанието от плевелите на невежеството и лъжливата мъдрост. И докато вършим това, ние не сме хора, не знаем що е снизхождение, жалост и лицемерие. За нас има само едно мерило: истината. Истината извън доброто и злото, истината независимо от човека и човечеството, но само дотогава, докато съществуват доброто и злото, докато съществуват човекът и човечеството. Няма ли го човечеството, за какво ни е истината? Ако никой не се стреми към знанията, значи човечеството го няма и за какво ни е истината? Има ли отговори на всички въпроси, значи не е нужно да се стремим към знанието, значи човечеството го няма, и за какво ни е тогава истината? Когато поетът е казал: „И на отговорите няма въпроси“, той е описал най-страшното състояние на човешкото общество, крайното му състояние… Да, човекът, който стои пред нас, е гений. В него е въплътено и чрез него е изразено крайното състояние на човечеството. Но той е убиец, защото убива духа. Нещо повече, той е по-страшен от убиец, защото убива духа на цялото човечество. И затова повече не можем да останем безпристрастни филтри, а сме длъжни да си спомним, че сме хора, и като хора сме длъжни да се защитим от убиеца. И сега трябва не да обсъждаме, а да съдим! Но няма закони за такъв съд и затова сме длъжни не да съдим, а безпощадно да наказваме, както наказват хората, обзети от ужас. И аз, най-старшият по ранг тук, нарушавайки законите и правилата, пръв изричам: смърт!