Обикновените членове на Тройката потръпнаха и заговориха едновременно:
— За кого? — с готовност попита Головодов, очевидно разбрал само последната дума.
— Емпосибъл! — ръкопляскайки, изплашено прошепна Избегало.
— Разрешете, Лавър Федотович! — заромоли Заврънкулкис. — Всичко това е правилно, но можем ли…
Тогава Едик отново плесна с ръце.
— Гррмм! — каза Лавър Федотович, енергично размърдал врата си, и седна. — Има предложение да считаме, че полумракът достатъчно се е сгъстил и в съответствие с този факт да запалим лампата.
Комендантът излетя от мястото си и светна. Без да примижава, като орел на слънце, Лавър Федотович погледна лампата и премести погледа си върху „Ремингтъна“.
— Изразявайки общото мнение — каза той, — постановявам: даденото дело номер четиридесет и две да се счита за рационализирано. Преминавайки към въпроса за утилизацията му, предлагам другарят Зъбко да обяви заявката.
Комендантът се захвана припряно да прелиства делото, а в това време професор Избегало се измъкна иззад своето бюро, гальовно стисна първо ръката на стареца, а после, преди да успея да се отскубна, и моята. Той сияеше. А пък аз не знаех къде да се дяна.
Не смеех да погледна Едик. И докато в главата ми се въртеше тъпата мисъл дали да не запратя „Ремингтъна“ по Лавър Федотович, ме спипа старецът. Той се впи във врата ми като кърлеж и три пъти ме разцелува, одирайки ме с наболата си брада. Не си спомням как се добрах до стола си. Помня само, че Едик ми прошепна: „Ех, Саша!… Карай да върви, с всеки може да се случи…“
В това време комендантът успя да прелисти цялата папка и с печален глас съобщи, че за даденото дело не е постъпвала никаква заявка. Заврънкулкис тутакси заяви, че протестира, и цитира онзи параграф от инструкцията, от които следваше, че всяка рационализация без утилизация е нонсенс и може да бъде призната за действителна само условно. Головодов започна да крещи, че тия номера няма да минат, че той не желае да получава парите си даром и не ще позволи на коменданта да захвърли на кучетата четири часа от работното време. Лавър Федотович одобрително продуха цигарата си и Головодов се развилия като хала.
— Ами ако излезе, че старецът е роднина на моя Бабкин? — изрева той. — Как така няма заявки? Трябва да има заявките! Я го вижте само колко е напет! Каква самобитна и интересна фигура! Можем ли да подмятаме такива старци?
— Обществеността няма да ни позволи да подмятаме старците — подхвърли Лавър Федотович. — И обществеността ще бъде права.
— Тъкмо това именно! — внезапно изкряска Избегало. — Именно обществеността! И именно няма да позволи! Че как така няма да има заявки, другарю Зъбко? Откъде накъде няма да ги има? — Той скочи от мястото си и връхлетя като ястреб върху планината от книжа пред коменданта. — Нямало да ги има! — мърмореше той. — Това какво е? Птеродактил обикновен… Добре… А това? Кутията на Пандора! Ето на, да не би това да не е кутия… Какво значение има дали е на Пандора или на Машкин?… Та в края на краищата това си е чист формалитет… Или тази например: Дървеница Говоряща… Има ли значение дали е говоряща, пишеща или печатаща… А!!! Как така нямало заявки, другарю Зъбко? А това какво е? Черна кутия! Има значи заявчица за Черна кутия, а вие ни разправяте, че нямало!
Вцепених се.
— Чакайте малко! — казах, но никой не ме слушаше.
— Та това не е Черната кутия! — крещеше комендантът, притиснал ръка до сърцето си. — Черната кутия се води на съвсем друг номер!
— Как така да не е черна? — изрева в отговор Избегало, като сграбчи изтъркания черен капак на „Ремингтъна“. — Че каква е тогава тази кутия според вас? Да не е зелена, а? Или бяла? Дезинформация ще ни подхвърляте, обществените старци ще подмятате!
Оправдавайки се, комендантът изкряка, че, разбира се, това също е черна кутия, не е нито зелена, нито бяла, а явно е черна, ама не е онази кутия; онази черна кутия се води по дело номер деветстотин и седмо и за нея има заявка, ето на, от другаря Александър Иванович Привалов, току-що днес беше получена, а тази черна кутия не е никаква кутия, ами евристична машина и тя се води по дело номер четиридесет и второ, и заявки за нея няма. Избегало ревна, че нямало какво тука… такова… да се жонглира с цифри и да се подмятат старците; черното си е черно, то не може да бъде нито бяло, нито зелено, и няма какво тука, значи, да се насажда махизъм и всякакъв там емпириокритицизъм, а нека другарите членове на авторитетната Тройка лично да видят и да кажат черна ли е тази кутия или, да речем, зелена. Головодов крещеше нещо за Бабкин, Заврънкулкис изискваше да не се отклоняват от инструкцията, Едик с удоволствие викаше: „Долу!“, а аз само повтарях като развалена грамофонна плоча: „Моята Черна кутия всъщност не е кутия… Моята Черна кутия всъщност не е кутия…“