Лично мен, както и Едик, най-вече ни интересуваше седемдесет и шестият етаж. Според инвентарната ведомост там се съхранявала идеалната Черна кутия, необходима на Изчислителния център, а освен това живеела и някаква Говоряща дървеница, от която извънредно много и отдавна се нуждаеше отделът „Линейно щастие“. Доколкото знаехме, на седемдесет и шестия етаж имало нещо като склад за дефицитни явления в природата и обществото и много сътрудници на института просто копнееха да попаднат там и да бръкнат с хищните си лапи в тази съкровищница. Фьодор Симеонович например бленуваше за уж ширналата се там на цели хектари гранулирана Почва за оптимизъм. Момчетата от отдел „Социална метеорология“ страшно много се нуждаеха от поне един квалифициран Уличен ваксаджия — а там фигурирали трима и всички до един били с ефективна температура, близка до абсолютната нула. Кристобал Хозевич Хунта пък, завеждащият отдел „Смисъл на живота“ и доктор на най-неочакваните науки, гореше от желание да улови на седемдесет и шестия етаж уникалния екземпляр от така наречената Мечта Безкрила приземена, за да я препарира за музея. Шест пъти през последния четвърт век се опитвал да си пробие път до седемдесет и шестия етаж направо през подове и тавани, като използувал изключителните си способности в областта на вертикалната трансгресия, но дори той не успял: според остроумния замисъл на древните архитекти всички етажи над дванайсетия бяха плътно изолирани за всякакви видове трансгресия. Така че успешното пускане на асансьора в експлоатация означаваше нов етап в живота на нашия колектив.
Стигнахме до кабинета на Фьодор Симеонович и старият домашен дух Тихон, един чистичък кротушко, приветливо разтвори вратата пред нас. Влязохме. Фьодор Симеонович не беше сам. Небрежно отпуснат в удобното кресло, зад неговото просторно бюро седеше маслиненоликият Кристобал Хозевич и смучеше ароматна хаванска пура. Самият Фьодор Симеонович, подпъхнал палци зад ярките си тиранти, се разхождаше из кабинета с наведена глава и се стараеше да стъпва по самия край на шемаханския килим. На бюрото в кристални вази се кипреха райските плодове: големите румени ябълки на Познанието ма Злото и на пръв поглед абсолютно негодните за ядене, но въпреки това винаги червиви ябълки на Познанието на Доброто. Порцелановата купа до лакътя на Кристобал Хозевич беше пълна с огризки и фасове.
Когато ни откри, Фьодор Симеонович се спря.
— А ето ги и тях с-самите — рече той без обичайната си усмивка. — М-моля седнете. В-времето е скъпо. Онзи К-каменоедов е дрънкало, но с-скоро ще свърши. К-кристо, об-бясни п-положението, че мене не ме б-бива т-твърде за тая работа.
Седнахме. Като присви дясното си око от дима, Кристобал Хозевич преценяващо ни огледа.
— Дадено, ще обясня — каза той на Фьодор Симеонович. — С тази работа положението е такова, младежи, че би следвало да тръгнем ние, хора опитни и ловки. Но за съжаление администрацията е на мнение, че сме твърде стари и твърде уважавани, за да участвуваме в първото изпитание на новия асансьор. Затова ще тръгнете вие, но веднага искам да ви предупредя, че това не е проста разходка, че отивате на разузнаване, може би на разузнаване с бой. От вас се иска да проявите самообладание, мъжество и изключителна предпазливост. Лично аз не виждам да притежавате тези качества, но съм готов да си затворя очите заради Фьодор Симеонович, който ви препоръчва. Тъй или иначе длъжни сте да знаете, че най-вероятно ще се наложи да действувате на вражеска територия, при то това ще се сблъскате с неумолим и жесток враг, които не се спира пред нищо.