Бяхме в капан.
Тутакси неудържимо ни се прииска да се върнем назад, долу, но слисването, което се мярна за миг по лицето на Едик, ми вдъхна сили. Вирнах глава, изпъчих се, кръстосах ръце отзад и пристъпвайки смело, като се помъчих да запазя независимия си скептичен вид, се запътих към камъка. Както и очаквах, той се оказа нещо като крайпътен знак от ония, дето често се срещат в приказките. Надписът на него изглеждаше така:
1 на ляво ха си тръгнал главата си ще счупиш
2 на дясно ха си тръгнал нийде не ще стигнеш
3 на право ха си тръг С В ЪХ
— Последния ред са го изстъргали — поясни Едик. — Аха, там има още някакъв надпис с молив… „Ние… тука… се посъветвахме с народа и има… мнение, че трябва да вървим… направо. Подпис: Л. Вуняков.“
Погледнахме направо. Сега, когато очите ни бяха свикнали с разсеяната светлина, проникваща неизвестно откъде в залата, видяхме, че има врати. Бяха три, като вратите, водещи, така да се каже, наляво и надясно, се оказаха заковани с дъски, а от асансьора към вратата направо се виеше, заобикаляйки камъка, утъпкана в прахта пътечка.
— Не ми харесва тази работа — рекох с мъжествена откровеност. — И някакви кости наоколо…
— Според мен са слонски — каза Едик. — Пък и какво значение има. Няма да се връщаме, я.
— Все пак не е ли по-добре да напишем бележка и да я хвърлим в асансьора? — предложих. — Ще загинем и помен няма да остане от нас.
— Саша — рече Едик, — не забравяй, че сме в телепатична връзка. Неудобно е. Я се стегни.
Стегнах се. Пак се изпъчих и смело закрачих към вратата направо. Едик вървеше до мен.
— Рубикон е преминат! — заявих аз и ритнах вратата.
Резултатът от ефектния жест беше плачевен: оказа се, че на вратата имало едва личаща табелка: „Дръпни“, та се наложи втори път да преминаваме Рубикон, вече без жестове, а с мъка, преодолявайки силната пружина.
Веднага зад прага започваше парк, облян в слънчева светлина. Видяхме пясъчни алеи, подстригани храсти и табелки: „Не тъпчи градинките и не яж тревата“. Срещу нас имаше чугунена пейка със счупена облегалка, а на пейката някакъв странен човек с пенсне четеше вестник, като помръдваше дългите пръсти на босите си крака. Щом ни забеляза, той кой знае защо се смути и без да сваля вестника, ловко сне с крак пенснето, забърса стъклата в панталоните си и отново затъкна пенснето на мястото му. После остави вестника настрана и се надигна. Беше грамаден и невъобразимо космат под чистия бял елек и сините ленени панталони, опънати от тиранти. Позлатеното пенсне притискаше широката черна основа на носа му и някак му придаваше вид на чужденец. По нещо напомняше политическа карикатура в централен вестник. Той размърда големите си остри уши, направи няколко крачки насреща ни и рече с дрезгав, но приятен глас:
— Добре дошли в Гмежскорпион и позволете да се представя, Фьодор, снежен човек.
Мълчаливо се поклонихме.
— Отдолу идвате, нали — продължи той. — Слава богу. Повече от година вече ви чакам — още от времето, когато ме рационализираха. Дайте да поседнем. Вечерното заседание на Тройката ще започне едва след около един час. Много бих искал, с ваше позволение, да се явите на заседанието поне малко подготвени. Естествено не съм много осведомен, но ми позволете да ви разкажа всичко, което знам…
Дело № 42. Дядката Еделвайс
Прекрачихме прага на стаята, където заседаваше Тройката, в пет часа. Бяхме инструктирани, бяхме готови на всичко, знаехме с какво се захващаме. Във всеки случай поне на мен така ми се струваше. Да си призная, обясненията на Федя ме поуспокоиха, а пък Едик, напротив, изпадна в мрачно настроение. Тази негова потиснатост ме учудваше, отдавах я изцяло на това, че Едик открай време беше човек на чистата наука и стоеше далеч от разните входящи и изходящи писма, перфоратори и ведомости. Угнетеният му вид предизвикваше у мен, сравнително опитния човек, усещането за превъзходство, чувствувах се по-старши и бях готов да се държа по съответния начин.
В стаята засега беше налице само един човек — според описанието на Федя, това вероятно беше комендантът на колонията, другарят Зъбко. Той седеше зад едно бюрце, държеше пред себе си разтворена папка и току подскачаше, обзет от някакво трескаво нетърпение. Беше мършав и приличаше на Будалко, устните му непрекъснато потрепваха, а очите му бяха бели като на антична статуя. Отначало не ни забеляза и ние кротко се настанихме до стената под табелката „Представители“.